Джеймс Паттерсон - Плажът

Той я отнесе до мястото, където бе оставил брезентовата си торба — черна скала от застинала лава. Спря, отвори ципа и извади две големи плажни хавлии.

Балансирайки с момичето на ръце, мъжът разстла едната кърпа, положи нежно Джулия отгоре й, сетне я покри с другата.

Извърна се за миг, нагласи под подходящ ъгъл камерата си „Панасоник“ върху брезентовата торба и я включи.

После се обърна към Джулия, смъкна банските си и се усмихна, когато тя възкликна:

— О, боже! О, боже!

Коленичи между краката й и започна да я ближе с език, докато тя не извика:

— Повече не издържам, Чарли, моля те, моля те!

Мъжът проникна в нея.

Писъците й се удавиха в грохота на океана, точно както си представяше този момент, а когато свършиха, той се протегна към торбата и извади ножа с назъбеното острие. Остави го върху кърпата до себе си.

— За какво ти е това? — попита Джулия.

— Трябва да съм внимателен — сви рамене Чарли. — В случай че някое лошо момче се промъкне наоколо.

Отметна назад късите й коси, целуна очите й, обви ръце около голото тяло на момичето и я притисна към топлите си гърди.

— Заспивай, Джулия — прошепна. — С мен си в безопасност.

— А оттук нататък ще става още по-хубаво, нали? — подразни го тя.

— Точно така, глупаче.

Тя се засмя и се сгуши до гърдите му, а Чарли дръпна кърпата върху очите й. Джулия си помисли, че говори на нея, когато той се обърна към обектива на камерата:

— Всички ли са щастливи?

— Напълно, напълно щастливи — въздъхна момичето.

За Ливън и Барбара изтекоха поредните мъчителни двадесет и четири часа, а аз се чувствах безпомощен пред отчаянието им. Когато онази вечер си легнах, по новините показваха все същите стари клипове. Бях се унесъл в неспокоен сън, когато телефонът иззвъня.

Беше Еди Кеола.

— Бен, не се обаждай на семейство Макданиълс. След десет минути ще се срещнем пред главния вход на хотела.

Двигателят на джипа на Кеола ръмжеше тихо, когато изскочих в топлата нощ и припряно се настаних на предната седалка до шофьора.

— Къде отиваме? — попитах го.

— На един плаж, наречен „Макена Ландинг“. Ченгетата са намерили нещо. Или някого.

Десет минути по-късно Еди паркира край извития път до шестте полицейски патрулни коли, микробусите на Специалния отряд за бързо реагиране и този на съдебния лекар. Под нас се виждаше плажът във форма на полумесец — усамотен залив, ограден от висока скала от застинала лава, надвиснала над океана. В краищата й се разбиваха пенестите вълни.

Един хеликоптер бучеше над главите ни и обливаше със светлините от прожекторите си полицаите. Силуетите им чертаеха причудливи сенки върху плажната ивица.

Двамата с Кеола си проправихме път към брега и аз видях, че колата на противопожарната охрана е спряла почти до водата. Върху вълните се полюшваха гумени лодки и хората от подводния екип скачаха в океана.

Призля ми при мисълта, че трупът на Ким може да се намира на дъното, както и от вероятността тя, също като онова момиче, което Кеола бе издирвал преди време, да е била убита от бившето си гадже, от което се е опитвала да се отърве.

Кеола прекъсна унеса ми, като ме представи на детектив Паликапу — едър и широкоплещест полицай, облечен с яке с надпис „Полицейско управление на Мауи“ на гърба.

— Онези туристи там — рече Паликапу и посочи към групата деца и възрастни, скупчени в другия край на извитата скала — са видели нещо да плува през деня.

— Тяло, искаш да кажеш — уточни Кеола.

— Отначало са решили, че е голям дънер или някакъв боклук. После забелязали да го обикалят акули и ни се обадиха. Течението е завлякло това, което е останало, под шуплестата скала в заливчето, там, където се гмуркат хората ни.

Кеола ми обясни, че шуплестата скала е риф от застинала лава с подводна пещера. Добави също, че понякога хората се гмуркали в подобни места, когато имало отлив, не обръщали внимание на прилива и често се давели, понесени от подводните течения.

Това ли се бе случило с Ким? Внезапно идеята ми се стори доста приемлива.

В отбивката на пътя спряха микробуси на телевизията. Фотографи и репортери се спуснаха надолу към брега, докато полицаите опъваха жълтата отцепваща лента, за да оградят мястото.

Един от фотографите приближи до мен и ми се представи като Чарли Ролинс. Каза, че бил на свободна практика и ако съм имал нужда от снимки за „Лос Анджелис Таймс“, можел да ми ги осигури.

Взех визитката му, после се обърнах точно навреме, за да видя първите гмуркачи, които излизаха от водата. Единият носеше някакъв вързоп в ръцете си.