Джеймс Паттерсон - Плажът

— Помоооощ! Пуснете ме! — изкрещя младото момиче и с все сила зарита капака на багажника. Удари силно главата си в някакъв метален ръб и очите й плувнаха в сълзи от болката и вцепеняващия страх.

Замъгленият й поглед мерна нещо лъскаво — около десетсантиметров лост, точно над главата. Сигурно с него се освобождаваше капакът.

— Слава богу! — прошепна Ким.

Вързаните ръце на Ким трепереха, когато ги протегна и сключи пръсти около лоста, за да го дръпне надолу. Той се хлъзна с лекота, но капакът не се отвори.

Тя опита отново, дърпаше го като обезумяла, въпреки че разумът й крещеше, че устройството не работи и кабелът е срязан. В този миг пленницата усети как асфалтът свършва и колата продължава по някаква мека повърхност, вероятно пясък.

Към океана ли отиваха?

Щеше ли да се удави, затворена в този багажник?

Изкрещя отново — силен писък на ужас, който премина в несвързана молба: Мили боже, измъкни ме жива оттук и аз обещавам… Когато писъкът й заглъхна, тя чу музика над главата си. Женски глас пееше някаква тъжна и протяжна песен, която не бе чувала.

Кой караше колата? Кой й причиняваше това? И защо?

Съзнанието й започна да се прояснява и образите от последните няколко часа постепенно изплуваха. Спомените й се връщаха. Беше станала в три. В четири вече бе гримирана. В пет беше на плажа. Тя, Джулия, Дарла, Моник и онова ослепително, но странно момиче Ейла. Гилс, фотографът, пиеше кафе с останалите членове на екипа, край снимачната площадка се мотаеха мъже, момчетата, които разнасяха хавлиите, и ранобудните младежи, излезли да потичат по плажа, зяпаха момичетата по бански, изпълнени със страхопочитание, че наблюдават на живо снимките на новата спортна линия на „Спортинг лайф суимсют“.

Ким си припомни отделни моменти — как позира с Джулия, Гилс, който казва: Не толкова усмихната, Джулия. Така е чудесно. Красивата ми Ким, това се казва красавица, страхотна си! Гледай в мен. Идеално!

След това си спомни, че по време на закуската и през целия ден бе бомбардирана от телефонни обаждания.

Десет тъпи обаждания, от които толкова се подразни, че накрая си изключи телефона.

Дъглас й звънеше непрекъснато, изпращаше есемеси, досаждаше, влудяваше я. Беше Дъг!

След това се замисли за по-късно същата вечер. След вечеря седеше в бара на хотела с художествения директор Дел Суон, чиято работа бе да следи снимките, а след приключването им — да се грижи за нея. Но Дел отиде до тоалетната и след известно време двамата с Гилс отлетяха нанякъде като две влюбени птиченца.

Спомни си, че Джулия говореше с някакъв мъж на бара. Ким се бе опитала да привлече вниманието й, но тя избягваше погледа й. Така че реши да се поразходи по плажа… И това беше всичко, което си спомняше.

Когато отиде на плажа, мобилният телефон, закачен на колана й, бе изключен. Сега реши, че навярно Дъг е превъртял. Неуравновесен алкохолик. Напоследък я преследваше. Може би беше платил на някого да сипе нещо в питието й.

Нещата започнаха да се изясняват. Изглежда, мислите й вече се подреждаха.

— Дъглас? Дъги? — извика младата жена.

И в този миг, сякаш бог най-накрая бе чул молитвите й, в багажника се разнесе звън на мобилен телефон .

Ким затаи дъх и се вслуша в мелодията.

Това не беше нейният рингтон — четирите такта от „Бевърли Хилс“ на Уийзър, — а някакво ниско бръмчене. Може би, както повечето телефони, и този бе програмиран да препраща към гласовата поща, ако не се обадиш след три позвънявания.

А тя не можеше да позволи това да се случи!

Къде беше проклетият телефон?

Вързаните й ръце затърсиха непохватно под одеялото. Въжетата жулеха болезнено китките. Протегна се надолу, опипа пода, усети някаква издутина под подгънатия край на постелката, без да иска, го побутна по-надалеч и… о, не!

Второто звънене свърши, започна третото, а от трескавите усилия сърцето й биеше до пръсване. Най-сетне сграбчи телефона. Беше голям, стар модел, но младата жена го стисна в потните си хлъзгави пръсти.

Видя върху екрана изписани цифри, но нямаше име, а и номерът не й бе познат.

Нямаше значение кой се обажда. Който и да бе, трябваше да й помогне.

Ким натисна бутона за връзка, притисна телефона към ухото си и рече дрезгаво:

— Ало? Ало? Кой се обажда?

Но вместо отговор, този път чу музика — стереоуредбата в колата, но този път по-ясно и по-чисто. Уитни Хюстън пееше: „Винаги ще те обииичам“.