Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

— Не забравяйте, че разполагаме с ограничено време.

— Налага се да изчакаме. Метеоролозите не са оптимистично настроени.

Малоун натисна няколко клавиша и на екрана се появи картата на Махоун Бей. Започна да пресмята как да стигнат до Поу по най-краткия път. Трябваше да кацнат на малко летище в южния край на острова, като задължително избегнат Халифакс и редовните международни линии към него, някоя от които вероятно щеше да използва Уайът. Оперативните работници в Сикрет Сървис вече бяха проверили имената на всички пътници по редовните линии за Нова Скотия, но името на Уайът не фигурираше между тях. Което не го изненада, защото бившият му колега най-вероятно летеше под чужда самоличност. Наемането на чартър също не беше изключено.

В крайна сметка това нямаше значение. Той искаше противникът му да има свободен достъп до острова. Където отново щяха да се изправят очи в очи.

Белият дом

Касиопея последва Едуин Дейвис в стаичка с размерите на голям гардероб. Мониторът върху малката масичка предлагаше картина от просторна зала с портрети по стените, в средата на която беше разположена голяма заседателна маса. Мъже и жени се настаняваха на столовете около нея. Тя се беше прибрала във Вашингтон заедно с Дейвис, а само няколко часа по-късно възнамеряваше да тръгне на юг към Фредериксбърг, за да се възползва от подслушваните телефони на Кейзър.

— Той ми нареди да свикам това съвещание — обади се Дейвис и посочи монитора. — Там са ръководителите на осемнайсетте най-големи разузнавателни централи в страната — ЦРУ, АНС, НРА, Военното разузнаване, Националната служба за борба с тероризма, Министерството на вътрешната сигурност, Службата за проследяване на чуждестранни терористи, Националната агенция за геопространствено разузнаване, Центъра за анализ на нелегалните групировки и много други организации, финансирани от бюджета.

— Обзалагам се, че нямат представа за какво става въпрос.

— Тези хора не обичат изненадите — усмихна се Дейвис. — Особено помежду си.

Президентът на САЩ влетя в залата и енергично се насочи към председателското място, което не се виждаше на монитора. По всяка вероятност камерата беше монтирана точно зад гърба му, фиксирана така, че да записва само лицата на присъстващите, но не и неговото.

Хората се настаниха по местата си.

— Хубаво е да се убедим, че сте добре — обади се един от участниците.

— Още по-хубаво е, че наистина се чувствам добре — отвърна Даниълс.

— Господин президент, свикването на това съвещание беше толкова внезапно, че не успяхме да се подготвим. Още повече че нямаме представа за темата.

— Този е директорът на ЦРУ — полугласно поясни Дейвис. — Президентът ми дължи пет долара, защото познах, че именно той ще вземе пръв думата. Докато Даниълс заложи на директора на АНС.

— Вие не спирате да се хвалите, че сте най-добрите — започна президентът. — Непрекъснато ми повтаряте, че ако не харчим милиарди долари годишно за вас, родината ни ще бъде изложена на огромна опасност. Освен това обичате да се криете зад формулировката „строго секретно“, която е много удобна за вашите действия. Аз обаче съм лишен от лукса да работя на тъмно. Принуден съм да търпя цяла тълпа репортери навсякъде, където се появя. Нямам представа къде, по дяволите, се намират половината от вашите офиси и какви задачи изпълняват.

— Те знаят ли, че ги гледаме? — попита Касиопея.

— Не — поклати глава Дейвис. — Заснема ги шпионска камера колкото глава на карфица. Сикрет Сървис я монтира още преди няколко години, но за нея знаят само няколко доверени лица.

— Чудовищната по размери организация, наречена Министерство на вътрешната сигурност, е един пълен абсурд — продължаваше президентът. — Все още не съм наясно колко ни струва тя, колко души работят в нея, по какви програми работят и — най-важното, броят на дублираните длъжности. Доколкото съм информиран, към това министерство се водят около хиляда и триста отделни служби и подразделения, занимаващи се с вътрешна сигурност или външно разузнаване. Плюс две хиляди частни агенции. Общо около деветстотин хиляди души имат достъп до секретна информация. Нима е възможно нещо да остане в тайна при толкова много очи и уши?

Залата мълчеше.

— Всички ме убеждавате, че след единайсети септември нещата се развиват в правилна посока. Вие се заклехте, че най-после ще започнете да работите заедно. И какво се получи? Създадохте триста нови разузнавателни централи, които произвеждат петдесет хиляди секретни доклади годишно. Кой ги чете обаче?