Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

Още рано сутринта Малоун беше отлетял от Северна Каролина за Нова Скотия.

— Би трябвало вече да те чака долу.

Очите му излъчваха топлина, от която й стана приятно.

— Пази се.

— И вие също, господин президент.

Малоун видя фигурата на Касиопея, която слизаше по стълбите. Беше се върнал от Канада само преди половин час. Агенти на Сикрет Сървис го чакаха на летището, за да го доведат направо тук, в Белия дом. По пътя се бе свързал с президента и му бе докладвал за събитията във форт „Доминиън“. Стефани го посрещна на моравата и остана с него.

— Научих какво си направил в Ню Йорк — подхвърли тя. — Винаги ли тичаш на помощ, когато ти позвъня?

— Само когато ме предупредиш, че става въпрос за нещо важно.

— Радвам се, че го направи. Вече бях започнала да се съмнявам, че ще напусна жива онази килия. А с клетката се справи наистина чудесно.

— Нямах друг избор — сви рамене той.

— Според мен тази жена ти е задължена — усмихна се Стефани и посочи слизащата по стълбите Касиопея.

Той не я изпускаше от очи. Подмятането на Стефани не отговаряше на истината. На практика бяха квит.

— Нещо ново за Андреа Карбонел?

— Засега нищо — поклати глава Стефани. — Но наблюдението продължава.

Той се беше присъединил към екипа на канадската планинска полиция, който щателно претърси пещерата в основите на крепостта преди настъпването на прилива. Но от Карбонел нямаше никаква следа. Същият резултат се получи и след претърсването на залива.

— Ще продължим издирването — добави Стефани. — Все някъде трябва да открием тялото й. Нали не допускаш, че се е измъкнала жива?

— Не виждам как би могла да го направи. Дори при празни шахти беше изключително трудно.

Касиопея се приближи.

— Частен разговор с президента, а? — подхвърли Малоун.

— Някои неща се нуждаеха от доизясняване.

Една жена махна с ръка от другия край на входното фоайе.

— Мисля, че е мой ред да поговоря с този човек — промърмори Стефани. — А вие двамата престанете да си търсите белята.

Малоун улови погледите, които си размениха двете жени. Изражението на Касиопея вече му беше познато. За пръв път го видя във Вирджиния, когато разговаряха за Едуин Дейвис, а за втори път — в Монтичело, когато настоя да говори насаме с президентския съветник.

— Надявам се, че все някога ще споделиш с мен онова, което знаеш — подхвърли той, след като Стефани се отдалечи.

— Правилно се надяваш.

— А защо тръгна сама за онова проклето имение? Нима не си даваше сметка, че е истинска лудост?

— А ти какво би направил на мое място? — сви рамене тя.

— Не питай.

— Извадих късмет, че ти се появи навреме.

Той поклати глава и посочи багажа им, струпан до изхода.

— Всичко е опаковано. Можем да тръгваме.

— У дома? — погледна го тя.

— Няма начин. Все още ни предстои един уикенд в Ню Йорк, до който така и не стигнахме. Театър, а после вечеря, забрави ли? Освен това още не съм видял роклята, която си купи специално за целта.

— Черна, с гол гръб. Ще ти хареса.

О, да. Поне това беше сигурно. Но имаше и още нещо.

— Преди да отлетим за вкъщи, бих искал да отскочим до Атланта да видим Гари. Може би за два дни.

Не беше виждал сина си от лятото, когато Гари прекара няколко седмици с него в Копенхаген.

— Мисля, че трябва да отидеш — кимна тя.

Той се прокашля.

— Мисля, че ние трябва да отидем. Гари смята, че си страхотна.

Касиопея се усмихна и го хвана за ръката.

— Ти ми спаси живота — добави тя. — Мисля да ти благодаря в Ню Йорк. Но най-напред трябва да подновя резервацията ни в „Сейнт Реджис“.

— Вече е направено. Стаята ни чака, също като служебния самолет на Сикрет Сървис. Предложиха ни го безплатно.

— Помислили сте за всичко, мистър Малоун.

— Не за всичко. На теб оставям да запълниш празнините.

Сърдечни благодарности на Джина Сентрело, Либи Макгуайър, Ким Хоуви, Синди Мъри, Каръл Лоуенстийн, Куен Роджърс, Мат Шуорц и всички от „Реклама и продажби“.

За пореден път искрено благодаря на моята агентка и приятелка Пам Ейхърн.

Благодаря на Марк Тавани за безкористната му работа и на Саймън Липскар за мъдрите съвети и насоки.

Трябва специално да благодаря на още няколко души: на голямата писателка и приятелка Катрин Невил, която отвори вратите в Монтичело; на чудесните хора в Монтичело, които много ми помогнаха; на професионалистите в Библиотеката на Вирджиния, които помогнаха в проучването за Андрю Джаксън; на Мерил Мос и страхотния й рекламен екип; на Естър Гарвър и Джесика Джоунс, благодарение на които все още функционира „Стив Бери Ентърпрайзис“; на Саймън Гарднър от „Гранд Хаят“ за подробната информация за хотела и за Ню Йорк; на д-р Джо Мурад, нашия шофьор и гид в Бат; на Ким Хоуви за отличните наблюдения и снимки на Махоун Бей; и както винаги на Елизабет — съпруга, майка, приятел, редактор и критик, без която бих постигнал много малко.