Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

Двамата, които държаха клетката, стреснато се обърнаха. Чул шума, Хейл вдигна глава и моментално засече виновника за суматохата. Малоун трескаво се огледа, търсейки пистолета си.

— Хвърлете я! — долетя отдолу крясъкът на Хейл.

Малоун откри оръжието си, грабна го и прескочи парапета. Падна на палубата, претърколи се и застреля двамата с пушките, които стояха наблизо. После скочи на крака и хукна напред. Хейл се опита да му пресече пътя с пистолет в ръка, но той го изпревари с изстрел в гърдите. Капитанът рухна на палубата. Малоун продължи напред.

— Давай, помогни й! — изкрещя Стефани.

Четиримата мъже с клетката стигнаха до парапета. Вече беше късно да ги спре с оръжие. В продължение на една безкрайно дълга секунда клетката се разклати на ръба, после полетя надолу. Касиопея изчезна във водите на Атлантическия океан.

Уайът се върна по стъпките си към мястото на спуснатото въже. Водата вече стигаше до кръста му. Не след дълго горните шахти щяха да се наводнят изцяло. Справедлив край за онези двамата, които се мислеха за по-умни от останалите. Карбонел разчиташе на подкрепата на хората си, а Нокс беше съзрял шанс да се отърве от два проблема едновременно. Още по-добре, че и двамата разполагаха с оръжие и фенерчета, които обаче нямаше да им помогнат. Карбонел беше отговорна за ненужната смърт на няколко федерални агенти. Подобен грях тежеше и на душата на Нокс. Сега обаче щяха да си платят.

На всичкото отгоре Нокс беше направил опит да убие президента. Уайът не хранеше особено топли чувства към правителството на САЩ, но все пак беше американски гражданин. И винаги щеше да си остане такъв.

Тези двамата щяха да свършат тук още преди да са осъзнали безнадеждното си положение. Всякакви опити за спасение щяха да бъдат напразни. От това ги деляха броени минути. Приливът неумолимо настъпваше. Въжето бавно изплува. Той го хвана с две ръце и започна да се катери. Измъкна се от дупката, издърпа въжето след себе си и спокойно се отдалечи.

Касиопея падаше. Опита се да свие крака, за да намали силата на удара. Завързаните й ръце бяха безполезни. Напомни си да поеме максимално количество въздух и да го задържи в дробовете си. Резето беше извън обхвата й, освен това се отваряше отвън.

Малко преди да я хвърлят в морето, тя долови някаква стрелба и вика на Стефани: Давай, помогни й!

Какво се случваше там?

Нещо се блъсна в клетката и я стресна. Тяло на мъж, което падна във водата едновременно с нея. В следващия миг зърна лицето му и изпита огромно облекчение.

Котън.

Малоун се вкопчи в железните шини. Нямаше начин да я изпусне. Клетката изскочи на повърхността. Въжето от кърмата на яхтата беше отпуснато.

— Радвам се, че най-после се появи — извика тя.

Той потърси с очи механизма на ключалката.

Клетката започна да потъва. Той посегна към резето, но въжето се опъна и ги повлече напред.

Хейл беше замаян. Непознатият го беше прострелял в гърдите, които, слава богу, бяха защитени от бронежилетка, облечена още при нападението срещу затвора. В момента на падането беше зърнал мъжа, който прелетя през фалшборда и скочи в морето.

Надигна се на колене и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания. После потърси с поглед хората си, но не видя никой. На крачка от него стоеше Стефани Нел с пистолет в ръка. Дулото беше насочено в главата му.

— Казах ти, че Котън Малоун ще ти донесе големи неприятности — изсъска тя.

Малоун здраво стискаше клетката. Дясната му ръка се бе впила в едно от кръглите железа на рамката, към което бяха заварени плоските ребра. Ярки цветове играеха пред очите му. Влачеха се под и над повърхността на водата на около трийсет метра зад „Адвенчър“, точно в средата на дългата пенеста следа.

Малоун пое нова глътка въздух и изкрещя:

— Дишай!

— Опитвам се — отвърна тя на пресекулки.

В сравнение с нея той разполагаше с малко по-голямо пространство за маневри. Високата скорост на яхтата превръщаше клетката в хидроплан, дарявайки ги с няколко скъпоценни секунди. Но той си даваше сметка, че ще потънат като камък в мига, в който скоростта намалее. Сърцето блъскаше лудо в гърдите му. Трябваше да открие проклетото резе.

Касиопея поглъщаше колкото въздух, толкова и солена вода. Правеше отчаяни опити да я плюе, за да запази дробовете си чисти. Едновременно с това въртеше горната част на тялото си. Острата болка в свитите крака й напомни да направи почивка. Надяваше се, че скоростта няма да намалее, защото това означаваше бързо потъване. Хейл си играеше с тях, наслаждавайки се на безсилието им.