Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

Нямаше съмнение, че именно това бяха документите, които търсеше Общността. И заради които бяха загинали много хора. Двата документа щяха да донесат само беди. Появата им щеше да предизвика само проблеми.

Добрите агенти решаваха проблемите.

Уайът скъса и двата листа на дребни парченца и ги хвърли във водата в краката си.

Готово.

Минавайки покрай Нокс, той полугласно промърмори:

— Напразно умря, приятелю.

Не след дълго излезе на повърхността. Беше време да се раздели с този изолиран аванпост. Наоколо чуруликаха птици, крила пърхаха над полуразрушените бойници.

— Покажи се и да поговорим — подвикна той, решил да сложи край на криеницата.

Бе усетил, че не е сам, още в мига, в който се върна в крепостта. В далечния край на полуразрушената зала се появи фигурата на Котън Малоун.

— Мислех, че отдавна си изчезнал — заяви Уайът.

— Върнах се за документите, но ми казаха, че и ти си тук за тях.

— Предполагам, че в даден момент ще се появят и представители на канадските власти.

— Изчакахме колкото можахме — кимна Малоун. — Какво се е случило долу?

— Общността загуби един боцман.

Веднага забеляза, че Малоун не носи оръжие. Но то не му трябваше, защото високо горе между бойниците се появиха шестима тежковъоръжени мъже. Днес двубой нямаше да има.

— Какво стана със страниците? — попита Малоун.

— Скривалището беше празно — отвърна Уайът.

— Предполагам, че това означава краят на Общността — изгледа го втренчено Малоун.

— И на никой президент няма да се наложи да се занимава с тях.

— Така е.

— Сигурно няма да ми повярваш, но нямах никакво намерение да продам тези страници на Хейл.

— Напротив, вярвам ти.

— Пак демонстрираш висок морал, а? — усмихна се Уайът.

— Президентът на САЩ обяви, че те освобождава от всякаква отговорност заради онова, което направи в Ню Йорк, и за начина, по който се справи с Карбонел тук. Освен това можеш да задържиш парите, които си получил от НРА.

— И бездруго нямах намерение да ги връщам.

— Още ли си обиден на властите?

— Не знам — въздъхна Уайът. — Но в едно съм сигурен — никой от нас двамата няма да се промени.

Малоун посочи дупката в пода.

— И двата трупа ли са там?

— Не. Дяволът в пола липсва.

— Мислиш, че е успяла да изплува ли?

— Онези шахти не бяха такива, каквито ги помним ние двамата — сви рамене Уайът. — Би трябвало да има много добри дробове, за да се измъкне оттам.

— Доколкото си спомням, дробовете й наистина бяха такива.

— Значи се е измъкнала — усмихна се Уайът.

Малоун направи крачка встрани.

— Хей, помилването ми важи ли на територията на Канада? — спря го Уайът.

— Да, можеш да се прибереш спокойно във Флорида. Бих ти предложил превоз, но се страхувам, че твърде много ще се сближим.

Вероятно си прав, помисли си Уайът и се обърна да си върви.

— Така и не отговори на въпроса, който ти зададох снощи — подхвърли след него Малоун. — Квит ли сме?

— Засега — отвърна, без да се обръща, Уайът.

После изчезна сред развалините.

Белият дом

4:40 ч. следобед

Касиопея чакаше в Синята стая — същата, в която вчера се беше преоблякла и беше разговаряла с Дани Даниълс. С нея беше и Шърли Кейзър.

— Как е ръката? — попита тя.

— Адски боли.

Бяха тръгнали за Вашингтон веднага след като ги извадиха от водата. Към тях се присъединиха Шърли и Стефани. Приятелката на Първата дама получи незабавна помощ от медицинския персонал, който изненадващо обяви, че докторът на Общността е свършил отлична работа по зашиването на раната. Дадоха й само болкоуспокояващи и й биха инжекция против тетанус.

— Най-лошо беше в морето — каза Шърли. — Солената вода възпали раната, но все пак беше по-добре да изчезнем от яхтата, нали?

Катер на бреговата охрана беше прибрал екипажа броени минути след потъването й. Хората бяха предупредени по радиото да напуснат кораба преди ракетното нападение. Потъна единствено Куентин Хейл, но той вече бе мъртъв. Стефани й беше разказала всичко за онова, което беше започнал Котън и бе довършила Шърли.

— Добре ли си? — попита тя.

И двете бяха уморени до смърт.

— Доволна съм, че го застрелях. Това ми костваше един пръст, но мисля, че си струваше.

— Изобщо не трябваше да ходиш там — въздъхна Касиопея.

— Наистина ли? А ти как щеше да дойдеш, ако не бях там? Само бог знае къде щеше да е сега Стефани, а и ние с теб.

Самоувереността на тази жена бързо се възвръщаше.