Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

Котън Малоун. Как бе възможно?

Уайът тръсна глава и се съсредоточи върху своя проблем.

— Нокс! — подвикна той. — Знам, че си тук, благодарение на Андреа Карбонел. Само тя е в състояние да ти даде координатите. Заповядала ти е да ме ликвидираш, нали?

Нокс чу въпроса и веднага осъзна, че е изпаднал в незавидно положение. Беше загубил един от помощниците си, а другият не отговаряше на радиостанцията. Продължаващата стрелба в крепостта сигнализираше за сериозни проблеми. Очакванията за лесна задача се изпаряваха. Не беше рискувал всичко, за да намери смъртта си на това забравено от бога място. Нито заради Куентин Хейл, нито заради някой от останалите капитани.

— Котън Малоун също е тук — извика от мрака Уайът. — Доколкото знам, той не фигурира сред твоите приятели.

Малоун чу думите на Уайът съвсем ясно. Типични за него. Надути и високопарни. Нямаше никакво намерение да се включва в разговора. Поне засега.

— Предполагам, че Малоун няма да рискува да се покаже — усмихна се Уайът. — Хей, Нокс, искам да си наясно, че нямам нищо против теб!

— Аз обаче имам.

— Заради онзи глупав опит за покушение? Всъщност трябва да ми благодариш, че го провалих. Въпреки че Карбонел ни устрои капан и на двамата. Но аз ще ти дам възможност да се оттеглиш. Искам да занесеш посланието ми на Куентин Хейл. Кажи му, че ще прибера онова, което му трябва и може да го получи от мен. На определена цена, разбира се, но напълно поносима за него. Предай му, че ще го потърся.

Млъкна и зачака отговор.

— Тя каза, че няма да й предадеш липсващите страници — извика Нокс.

— Това изцяло зависеше от желанието й да спази дадената дума, но тя не го прояви. Предпочете да се свърже с теб, надявайки се да ме ликвидираш. В момента сме двама на един, Нокс. Котън Малоун също иска тези страници. Те стават безполезни за теб, ако попаднат в ръцете му. Нали знаеш — той работи само за Бог и Родина.

— А ти ще ги откриеш, така ли?

— С Малоун имам неуредени сметки. Оправя ли ги, ще взема онова, което ви трябва.

— А ако остана?

— В такъв случай ще умреш. Това ти го гарантирам. Един от нас ще те убие.

Нокс прецени шансовете си. Беше сам срещу двама. Единият демонстрира добронамереност, но за другия не знаеше нищо.

Кой бе този Котън Малоун?

Освен това трябваше да помисли и за екипажа си. Бяха претърпели загуби. Нещо, което не се случваше често. От години не бяха губили когото и да било. Той се появи тук, защото нямаше друг избор. Хейл беше доволен, останалите капитани — също. Карбонел беше предоставила нужната информация с очакването да изпратят именно него. Но стига толкова. Край. Рискуваше живота си напразно.

— Добре, тръгвам си — извика той.

Заел клекнало положение, Малоун се взираше в мрака. Най-близкият източник на светлина се намираше на няколко километра от тук, на някакъв остров в залива. Далеч долу вълните продължаваха яростната си атака срещу скалите. Уайът дебнеше някъде наоколо. Нямаше никакъв шанс да се добере до третия участник в импровизираното състезание. Някой си Нокс. Уайът щеше да бъде готов да го посрещне.

Нямаше друг избор, освен да изчака и да види как ще се развият събитията.

— Хей, Малоун! — долетя гласът на Уайът. — Очевидно разполагаш с информацията, с която разполагам и аз. Един от двама ни ще спечели. Нека да видим кой ще бъде той.

Бат, Северна Каролина

Палубата се тресеше от ураганния вятър — толкова силен, че оръдията се плъзгаха по мокрите дъски. Той стискаше руля с всички сили, поддържайки курс на североизток. Целта му беше да избегне пясъчната ивица, вдадена дълбоко в морето. Тесният пролив между нея и скалите изискваше майсторско боравене с горните платна, издути от вятъра.

Изведнъж се появи друг кораб. Държеше паралелен курс с неговия, наклонените мачти бяха в опасна близост с платната му. Цял ден бягаха от него. Той беше повярвал, че бурята ще им помогне да се измъкнат.

Удари камбаната за тревога. Моряците бързо се появиха на палубата. Настана суматоха. Всички бяха въоръжени, готови да посрещнат врага. Без да чакат заповед, артилеристите заредиха оръдията и откриха огън, засипвайки с гюлета страничния борд на натрапника. Стиснал руля с две ръце, той изпита гордост от отличните качества на кораба, собственост на фамилията Хейл от Северна Каролина. Беше убеден, че докато е капитан, никой не може да го потопи или плени.

Нов порив на вятъра постави управлението на изпитание. Наложи му се да използва цялата си сила, за да удържи руля.