Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

Нокс беше заел позиция диагонално срещу противника си, на северната стена на крепостта. Единият от хората му чакаше до южната, на едно ниво с Уайът, а другият се намираше западно от него. Потискащата тишина се нарушаваше единствено от грохота на прибоя и свиренето на вятъра, които поглъщаха всички шумове.

Изведнъж от южната стена се вдигна ято птици, които се стрелнаха към небето с плющящи на вятъра криле. Какво ги беше подплашило? Погледът му се закова в бойниците.

Уайът се вкопчи в издадените ръбове и запълзя нагоре. Камъкът, с който подплаши птиците, създаде достатъчно суматоха за отвличане на вниманието. Под него беше само океанът. Нощта бързо влизаше в правата си. Краката му намериха опора в някаква дълбока пукнатина. Едната му ръка се вкопчи в парапета, последвана от другата. Главата му предпазливо надникна над ръба.

Мъжът стоеше на по-малко от три метра, с гръб към него. Беше заел позиция близо до стълбището, което самият той реши да не използва. В ръката си държеше пистолет. Точно според очакванията. Бяха му заложили капан.

Касиопея и новата й партньорка Джесика се приближаваха към къщата на Шърли Кейзър. Колата на Сикрет Сървис остана нагоре по улицата. Оградата от ковано желязо беше ниска и лесно можеше да се прескочи.

— Правила ли си някога подобно нещо? — попита шепнешком тя.

— Само в академията.

— Запази спокойствие и мисли. И не върши глупости.

— Слушам, госпожо. Други мъдри съвети?

— Пази се да не те гръмнат.

Този път ироничен коментар не последва. Джесика забави ход и притисна миниатюрната слушалка до ухото си. Поддържаха постоянен радиоконтакт с агента, който беше останал в хотела.

— Двамата все още са тук — докладва тя.

Защото са спокойни, че няма кой да им попречи, помисли си Касиопея. По всяка вероятност Хейл е информиран, че Кейзър не си е у дома, но тя продължаваше да се пита защо бе решил да си прибере подслушвателното устройство. Дали не подозираше нещо? Едва ли. Ако беше така, изобщо нямаше да припари до къщата на Кейзър. Нищо не го свързваше с устройството. По-вероятно беше решил да прикрие следите си. А това означаваше, че подготвя нещо.

Направи знак на Джесика да заобиколи зад гаража. Самата тя възнамеряваше да мине отпред и да спипа натрапниците. Изненадата беше на тяхна страна. Поне се надяваше да е така.

Нокс гледаше към южната стена, където дебнеше един от хората му. Птиците постепенно се успокоиха. Част от тях се върнаха обратно в гнездата си, а други продължаваха да кръжат в потъмняващото небе. Внезапно на стената откъм океана се появи фигурата на мъж, която ловко балансираше по тесния перваз. Нямаше никакви съмнения относно самоличността му.

Уайът се стрелна към него. Схватката обещаваше да бъде кратка и абсолютно безшумна сред воя на вятъра. В ръката му се появи пистолет. Един изстрел щеше да бъде достатъчен. Не по-силен от ръкопляскане, но достатъчен да изпрати някой от тях в небитието.

Нокс вдигна пистолета, прицели се и натисна спусъка.

Малоун зърна птичето ято, което панически излетя от върха на крепостта. Възползвайки се от мрака, той беше успял да се добере до главния вход и тъкмо се питаше дали вътре има и други гости. Чу проглушено изпукване, после още едно. Доказателство, че не е сам.

Трябваше да влезе, но това не означаваше, че лекомислено ще прекоси почти трийсет метра открито пространство. Единственото укритие предлагаше купчина отломки на три-четири метра от него. Добра се с няколко скока до нея и приклекна от защитената й страна. Два куршума звъннаха в камъните зад гърба му. Изстреляни откъм амбразурите.

Свил глава в раменете си, той предпазливо надникна. Високо горе, вляво от арката на входа, забеляза някакво движение. Изчакването нямаше да му донесе нищо, а само щеше да даде време на нападателя да се подготви. Вдигна пистолета, прицели се в мястото, където допреди миг мърдаше нещо, и стреля два пъти. После без нито миг колебание хукна към портала.

Този път не го последваха куршуми. Вляво се виждаше основата на каменно стълбище, а право пред него се разкри проход към вътрешността на крепостта. Но за да стигне до него, трябваше да преодолее няколко метра открито пространство, което свършваше пред полуразрушена кула.

Той вдигна глава. Пътеката между назъбените стени се виждаше съвсем ясно. Обзе го лошо предчувствие. Сигналът беше недвусмислен: дотук добре, но трудностите тепърва предстоят.