Стив Берри - Измамата на краля

7:45 ч. вечерта

Блейк Антрим не си падаше по нафуканите мадами. Но беше принуден да ги понася, защото в Централното разузнавателно управление гъмжеше от представителки на женския пол с огромно самочувствие. Това обаче не важеше за свободното му време, макар че като ръководител на екип от деветима агенти, разпръснати из Англия и Европа, той рядко разполагаше с такова.

Дениз Жерар беше наполовина фламандка и наполовина французойка, което в нейния случай означаваше комбинация от висок ръст, безупречни форми и разкошна тъмна коса. Лицето й привличаше мъжките погледи като магнит, а тялото й пробуждаше желание за прегръдка. Запознаха се в Градския музей на Брюксел, където откриха, че имат обща слабост към старите географски карти, архитектурните реликви и картините. Оттогава се срещаха още много пъти. Направиха няколко екскурзии извън Брюксел и една до Париж, която остави трайни спомени и у двамата.

Тя беше вълнуваща, дискретна и напълно лишена от задръжки. Прекрасна. Но вече не беше такава.

— Къде сбърках? — попита тя. — Защо слагаш точка именно сега?

В гласа й нямаше нито шок, нито тъга. Изрече думите спокойно, сякаш прехвърляше върху него вече взето решение. И това го ядоса още повече.

Беше облечена с фантастична копринена рокля, която подчертаваше както твърдите й гърди, така и дългите й бедра. Той винаги се беше възхищавал на плоския й корем и продължаваше да се пита дали го поддържа с физически упражнения, или бе прибягнала до услугите на опитен пластичен хирург. Но по тялото й нямаше никакви белези, а мургавата й кожа беше гладка като порцелан.

А какво ухание лъхаше от нея. Странна смесица от сладък лимон и розмарин. Тя имаше нещо общо с парфюмерийния бизнес. Спомена за това, докато пиеха кафе на Гран Плас, но той беше разсеян и не я слушаше. Мислите му бяха насочени изцяло към една операция в западната част на Германия, която току-що се беше провалила. Поредната. Издънките следваха една след друга.

Официалната му длъжност беше координатор на специалните контраоперации в Европа. Това звучеше така, сякаш участваше в бойни действия — нещо, което беше много близо до истината, защото действително беше част от необявената война срещу тероризма. И той го приемаше съвсем сериозно. Заплахите бяха факт, макар и да идваха от много странни места. Напоследък все по-ясно личеше, че възникват предимно в страните съюзници на Америка, а не в нейните врагове.

Оттам идваше и наименованието на отряда, който командваше. Специални контра операции.

— Кажи ми как да оправя нещата, Блейк — добави тя. — Искам да продължаваме да се срещаме.

Не беше истина. Тя просто си играеше с него.

Седяха в апартамента й — скъпо и екстравагантно жилище с мебелировка от началото на миналия век, което гледаше към сочната зеленина на Брюкселския парк и граничеше с Кралския дворец и Двореца на нациите. През френския прозорец се виждаха класическите скулптури, разположени между дървета с безупречно подрязани клони. В този час алеите на парка бяха безлюдни, лишени от присъствието на обичайните групи чиновници, любители на бягането за здраве и семейства, излезли да подишат чист въздух. Наемът на този апартамент със сигурност е няколко хиляди евро на месец, помисли си той. Абсолютно недостъпен за хора като него, които разчитат на държавна заплата. Но той по принцип се срещаше с жени, които печелеха много повече от него.

Професионалистки. И измамнички. Като Дениз.

— Вчера излязох да се поразходя и стигнах до Гран Плас — рече той. — Бях чул, че Манекен Пис е с нов костюм. На акордьор на органи.

Прочутата статуя се намираше недалече от сградата на общината — шейсетсантиметрова бронзова скулптура на момченце, което пишка във фонтана. Поставена там още през 1618 г., тя постепенно се беше превърнала в национален символ. Доста по-късно се бе родила традицията бронзовата скулптура да се облича в различни костюми няколко пъти седмично, всеки от тях уникален.

Блейк беше там, защото имаше среща с един от своите информатори. И така зърна Дениз. С друг мъж. Хванати за ръце, двамата се наслаждаваха на хладния въздух, гледаха фигурката и си разменяха леки целувки. Тя се държеше напълно непринудено както с него. А той неволно се запита с колко ли мъже поддържаше връзка. Отговор на този въпрос нямаше и до днес.

— На френски му казваме le petit Julien — усмихна се тя. — Малкият Жулиен. Виждала съм го с най-различни дрехи, но никога облечен като акордьор на органи. Хубав ли беше?