Стив Берри - Измамата на краля

Лондон

Иън беше наясно къде се намира. Леля му живееше наблизо и той редовно скиташе из Малката Венеция — най-вече следобед през уикендите, когато улиците бяха пълни с хора. А когато избяга окончателно от дома на леля си, разкошните вили и модерните жилищни блокове му осигуриха възможност за успешните първи стъпки в самостоятелния живот. Районът гъмжеше от туристи, привлечени от старинните сгради, синкавите железни мостове, множеството кръчми и ресторанти. Корабчета и водни таксита неуморно пореха кафявите води на канала, превозваха тълпите от туристи към зоопарка на отсрещния бряг и предлагаха изобилие от благоприятни шансове на крадците. В момента той се нуждаеше от подобен шанс, за да разкара Норс и Дивийн, които със сигурност щяха да се втурнат подире му, след като се справят с Котън Малоун.

Беше сигурен, че апартаментът на леля му е най-доброто убежище, но стомахът му се сви само при мисълта, че ще се появи на прага й да моли за помощ. Въпреки голямата опасност, която го заплашваше, той просто нямаше да изтърпи граченето на тлъстата глупачка. Освен това онези, които знаеха за днешното му завръщане в страната, със сигурност бяха научили и за съществуването на леля му.

Затова той продължи да тича по тротоара в обратната на дома й посока, към широкото авеню, пресичащо улицата петдесетина метра по-нататък.

Но Гари изведнъж спря и задъхано извика подире му:

— Трябва да се върнем обратно!

— Баща ти каза да изчезваме — възрази Иън. — Онези типове са мръсници. Знам го.

— Откъде знаеш?

— Опитаха се да ме убият. Не тези педали, а други.

— Точно затова трябва да се върнем.

— Ще се върнем. Но първо трябва да се отдалечим достатъчно от онова място.

Американецът нямаше представа какво представляват лондонските улици. Тук човек не стои да чака бедата, а и със сигурност не тръгва да я търси.

Пред очите му се появи червено-бяло-синьото лого на метростанцията. Но това едва ли беше неговият път за бягство, защото нямаше нито карта, нито пари, а и не разполагаше с достатъчно време, за да открадне нещо. Всъщност беше доволен, че Гари Малоун изглежда абсолютно загубен. Нямаше и следа от войнственото му поведение, с което бе предотвратил опита му за бягство на летището в Атланта.

Това тук беше неговият свят. А той знаеше правилата. Затова хукна пръв, а Гари беше принуден да го последва.

Пред очите му се появи застоялата вода край брега на Малката Венеция, където беше струпана цяла флотилия от тъпоноси корабчета. Вляво от тях се издигаха модерни жилищни блокове. Трафикът около сиво-кафявата вода беше сравнително спокоен за петък вечерта. Повечето от крайбрежните магазини бяха отворени. Неколцина собственици на водни таксита усърдно лъскаха лакираните бордове на превозните си средства. Един от тях пееше на висок глас. Над главата му се поклащаха разноцветни крушки, окачени на дълъг кабел.

Иън реши, че това е шансът му. Насочи се към водата и затрополи надолу по дървените стълби, които свършваха на кея. Широкоплещестият мъж усърдно търкаше корпуса от тиково дърво. Подобно на всички лодки наоколо, и неговата имаше формата на дебела пура.

— Ще ходиш ли към зоопарка? — попита Иън.

— За момента не — прекъсна работата си мъжът. — Може би по-късно. Защо питаш?

— Надявах се да ни вземеш.

Лодкарите бяха известни с приятелското си отношение и често превозваха безплатно абсолютно непознати хора. Наблизо се поклащаха две от големите корабчета, превозващи туристи по предварително фиксирано разписание. Кабините им бяха празни в очакване на обичайното оживление през уикенда. Иън полагаше усилия да изглежда такъв, какъвто вероятно си го представяше лодкарят — хлапе, което търси приключения.

— Подготвяш се за уикенда, а? — подхвърли той.

Мъжът се поля с маркуча и приглади назад черната си коса.

— Подготвям се за седмичната си почивка — поясни той. — Утре и вдругиден тук ще бъде пълно с народ, затова мисля да отплавам надолу по течението на Темза.

Идеята беше прекалено съблазнителна.

— Искаш ли компания?

— Не можем да тръгнем! — притеснено прошепна Гари, но Иън не му обърна внимание.

— Какъв ти е проблемът, синко? — изпитателно го погледна човекът. — В беда ли сте? Къде са родителите ви?

Твърде много въпроси.

— Забрави, няма нищо — махна с ръка Иън. — Просто си помислих, че едно такова плаване ще ни бъде приятно. — Той извърна очи нагоре, към нивото на улицата.