Стив Берри - Измамата на краля

Той тръгна по южната пътека и стигна до стръмно каменно стълбище, което се виеше спираловидно нагоре. За пореден път спря и се огледа. По всичко личеше, че надеждите му за слабо посещение заради лошото време щяха да се оправдаят. В храма почти нямаше хора. А англичаните, слава богу, все още не проявяваха интерес към операция „Измамата на краля“.

Блейк мина под близката арка и пое нагоре по стръмното стълбище, броейки стъпалата. Кожените подметки на обувките му преодоляха точно двеста петдесет и девет от тях, преди да стигне до Галерията на шепота.

Там го очакваше бял мъж с бледозелени очи и старчески петна по оплешивялото теме. Но тези физически недостатъци бледнееха пред умствените му способности. Този човек беше най-добрият историк в екипа на Антрим и бе изключително ценен за текущата операция.

Блейк мина през вратата и излезе на тясната кръгла галерия. Полиран железен парапет бе единствената бариера към покрития с мраморни плочи под, трийсет метра по-надолу. Антрим различи подобен на компас символ, обрамчен с бронзова решетка. Той знаеше, че под тези плочи се намира гробницата на Кристофър Рен — архитекта, изградил „Сейнт Пол“ преди близо 400 години. Около кръглия слънцеподобен символ се виждаше надпис на латински, посветен на Рен: ЧИТАТЕЛЮ, ОГЛЕДАЙ СЕ НАОКОЛО, АКО ТЪРСИШ НЕГОВИЯ ПАМЕТНИК.

И Антрим го бе направил. Онова, което бе видял, никак не беше лошо.

Пътеката между металния парапет и каменната стена на галерията беше малко по-широка от метър. Обикновено тя беше задръстена от туристи, но тази вечер тук бяха само двамата.

— Какво име използваш? — тихо попита Антрим.

— Гейъс Даймънд.

Антрим отново насочи вниманието си нагоре към купола. Погледът му се спря на фреските, изобразяващи различни моменти от живота на свети Павел.

Тропотът на дъждовните капки се усилваше.

— В момента разполагаме с Котън Малоун и Иън Дън, които транспортираме с наша кола — добави Даймънд. — Надявам се, че момчето е запазило флашката. Ако е така, има всички шансове рискът да бъде оправдан.

Но Антрим не беше толкова сигурен.

— Пъзелът, който се опитваме да решим, е на петстотин години — каза неговият човек. — Отделните късчета са били замаскирани много добре. Беше ни много трудно да ги открием, но вече постигаме напредък. За съжаление, в гробницата на Хенри Осми не открихме нищо.

Той беше одобрил този опасен ход, защото преждевременната смърт на Фароу Къри ги бе върнала доста назад и рисковете станаха наложителни. Досега гробницата била отваряна само веднъж, през 1813 г. В присъствието на самия крал Уилям IV, който разпоредил всички действия да бъдат описани най-подробно. Но никъде сред тях не фигурирало отварянето на саркофага на Хенри. Което би трябвало да означава, че неговите тленни останки са неприкосновени от 1548 г. насам. Той се беше надявал, че старият дебел Тюдор е отнесъл тайната със себе си.

Но в ковчега нямаше нищо друго освен кости. Още един, и то много скъпоструващ провал.

— За съжаление, този път англичаните ще реагират, защото ние осквернихме тяхната кралска гробница — обади се Антрим.

— Работата беше свършена чисто, без свидетели. Няма как да ни заподозрат.

— Знаем ли нещо повече за смъртта на Къри?

Преди около месец Фароу Къри беше паднал на релсите пред връхлитащ влак в метрото. Или го бяха бутнали. Иън Дън бил забелязан там в момента, в който бъркал в джоба на Къри, и после държал компютърна флашка в ръка, преди да нападне някакъв мъж и да успее да избяга. Те трябваше да чуят какво щеше да им каже момчето и — преди всичко, да приберат флашката.

Навън продължаваше да вали.

— Разбирате, че всичко това може да се окаже само една легенда — добави Даймънд. — Без капчица истина в нея.

— Тогава защо Къри беше толкова развълнуван? Какво е открил?

Къри наистина се беше обадил няколко часа преди смъртта си, за да докладва за решителен пробив. Той беше анализатор и специалист по криптиране, специално нает от ЦРУ за операцията. Но след липса на напредък в продължение на няколко месеца Антрим беше все по-склонен да го смени. Телефонното обаждане бе прогонило тези мисли от главата му и той бе изпратил специален човек да го посрещне на „Оксфорд Съркъс“, за да могат час по-скоро да разберат какво беше открил Къри. Но контактът така и не беше осъществен.

Какво се беше случило? Убийство? Самоубийство? Нещастен случай? Никой не знаеше. Възможно ли бе флашката в ръката на Иън Дън да съдържа отговор на всички тези въпроси?