Гиллиан Флинн - Мрак

— Никога не си толкова разорена, колкото казваш — отговори той злобно и завъртя бейзболното си кепе назад върху твърдата си коса. Смяташе забележката му да прозвучи шеговито, но се получи заплашително, като че ли за нея беше по-добре да не е разорена, ако си знае интереса.

Той избута момичетата настрани, приближи се към Пати и застана твърде близо както винаги, с прилепнала от пот към гърдите фланелена риза.

— Нали току-що си продала разрохвателя, Пати? Върн Евъли ми каза, че току-що си продала разрохвателя.

— И парите свършиха, Ранър. Взема ли някакви пари, веднага свършват. — Тя се престори, че преглежда пощата. Той се надвеси над нея.

— Трябва да ми помогнеш. Трябват ми пари, колкото да стигна до Тексас.

Разбира се, Ранър искаше да прекара зимата на топло, да пътува детински волно, като циганин да обикаля според сезона, да оскърбява нея, фермата и привързаността й към това парче земя. Той се хващаше някъде на работа и харчеше парите за глупости: стикове за голф, защото си представяше, че някой ден ще играе голф, стереоуредба, която никога нямаше да успее да включи. А сега възнамеряваше да офейка в Тексас. Когато Пати беше в гимназията, двете с Даян бяха ходили до Мексиканския залив. Единственият път, когато Пати отиде някъде. Запомнила беше соления въздух там, как ако засмучеш кичур от косата си, устата ти се пълни със слюнка. Кой знае откъде Ранър беше намерил някакви пари и смяташе да прекара остатъка от зимата на някое долнопробно място на брега на океана и да пие бира, докато синът му е в затвора. Пати не можеше да си позволи да наеме адвокат за Бен. Тази мисъл не й излизаше от главата.

— Е, не мога да ти помогна, Ранър. Съжалявам.

Тя се опита да го насочи към вратата, обаче вместо това той я натика още по-навътре в кухнята, а вонящият му на бира дъх я принуди да извърне глава.

— Хайде, Пати, защо ме принуждаваш да се моля? Наистина съм загазил. Въпросът е на живот и смърт. Трябва на всяка цена да се махна от Додж. Знаеш, че иначе нямаше да те моля. Може тази нощ да ме убият, ако не намеря някакви пари. Дай ми само осемстотин.

Досмеша я от числото. Този тип наистина ли си въобразяваше, че за нея това са дребни? Защо не се огледа да види колко са бедни, че децата са по риза посред зима, че фризерът в кухнята е пълен с евтино месо с изтекъл срок на годност? Ето това бяха те — един дом с изтекъл срок на годност.

— Нищо нямам, Ранър.

Той прикова поглед в нея и ръката му препречи вратата, за да не я пусне да излезе.

— Имаш бижута, нали? Имаш пръстена, който ти дадох.

— Ранър, моля те, Бен е загазил, сериозно е загазил, в момента имам големи неприятности. Просто ела друг път, ясно?

— Какво е направил Бен, по дяволите?

— Има неприятности в училище, неприятности в града, положението е сериозно, мисля, че ще му трябва адвокат, затова парите ми трябват за него…

— Значи имаш пари.

— Нямам, Ранър.

— Дай ми поне пръстена.

— Не е у мен.

Момичетата се преструваха, че гледат телевизия, обаче двамата с Ранър повишаваха тон и Мишел, любопитната Мишел, се обърна и открито впери поглед в тях.

— Дай ми пръстена, Пати. — Той протегна ръка, като че ли тя го носеше, онзи евтин фалшив годежен пръстен, за който тя дори седемнайсетгодишна знаеше, че няма никаква стойност, и се срамуваше от това. Беше й го дал три месеца след като й предложи. Отне му цели три месеца да си надигне задника, да отиде в някой евтин магазин и да купи тази тенекия, изпил най-малко три бири. „Ще те обичам вечно, миличка“, така й каза. Пати веднага разбра, че той ще си тръгне, че не е човек, на когото може да разчита, че дори не е мъж, когото харесва особено. Само че въпреки това забременя от него още три пъти, понеже той не обичаше да слага презерватив и на нея й беше трудно да настоява.

— Ранър, не помниш ли пръстена? Той няма да ти донесе никакви пари. Струва не повече от десет долара.

— Сега за пръстена ли ще ми триеш сол на главата? Точно сега?

— Повярвай ми, ако имаше някаква стойност, отдавна да съм го заложила.

Стояха един срещу друг, Ранър дишаше като сърдито магаре, ръцете му се тресяха. Сложи ги върху нейните ръце, после ги дръпна с преувеличено усилие. Дори мустаците му трепереха.

— Ще съжаляваш за това, Пати.

— Вече съжалявам, Ранър. Отдавна съжалявам.

Той се извърна, якето му събори кутията с какао на пода и в краката му се разпиля още кафяв прах.

— Довиждане момичета, майка ви е… Кучка!

Той изрита едно от високите кухненски столчета и то се плъзна към хола. Всички застинаха като горски феи, докато Ранър кръжеше около Пати, а тя се чудеше дали да хукне към пушката, или да грабне кухненския нож, като през цялото време мислено го умоляваше просто да си тръгне.