Гиллиан Флинн - Мрак

Минах покрай едно поле с неподвижни крави и се замислих за детството си, за всички онези слухове за зверства с добитък, за хората, които твърдяха, че това са сатанински жертвоприношения. Дяволът дебнеше край нашия канзаски град — злина, която изглеждаше естествена и материална като склон на хълм. Църквата ни не се пълнеше с кой знае колко хора, обаче пасторът несъмнено внушаваше същата идея: дяволът, с кози очи и окървавен, може да завладее сърцето ти също толкова лесно, колкото Исус, ако не внимаваш. Във всеки град, в който съм живяла, винаги имаше „дяволски деца“ и „дяволски къщи“, точно както винаги имаше клоун убиец, който обикаля с бял микробус. Всички са чували за някакъв стар празен склад в края на града с мръсен дюшек на пода, окървавен след извършено жертвоприношение. Всеки има приятел или братовчед, който уж е видял ритуала, обаче е твърде уплашен, за да даде подробности.

От три минути бях в Оклахома и ми оставаха още три часа път, когато започнах да усещам силен мирис — сладникав, но и на гнило. Пареше ми на очите и те се пълнеха със сълзи. В гърдите ми затрептя нелеп страх, че моите мисли за дявола са призовали звяра. А после в далечината бурното небе доби цвят на натъртено и аз го видях. Завод за хартия.

Пуснах радиото да търси — станция 1, станция 2, станция 3 — какофония от неприятни шумове, реклами за автомобили и още статичен шум, затова го изключих.

Непосредствено до една табела с рисунка на каубой — „Добре дошъл в Лиджъруд, партньоре!“ — поех по отбивката към града, който се оказа разорено туристическо селище. Навремето се беше дегизирал като място, свързано с Дивия запад — главната улица беше цялата с матови стъкла, имитации на каубойски барове и магазини. Едно от магазинчетата се казваше „Старо фото“ — място, където цели семейства можеха да си направят снимки в сепия, издокарани със заселнически одежди. На витрината висеше репродукция с големината на плакат: бащата държеше ласо и се стараеше да изглежда заплашително под твърде широка за главата му шапка; момиченцето с басмена рокличка и боне беше твърде малко, за да схваща шегата; майката, облечена като курва, се усмихваше неловко, сключила ръце върху бедрата си, където камизолата й беше скъсана. До снимката висеше табела „Продава се“. Същата табела висеше и на вратата на сладкарница „Дафнис“, такава видях и на „Невероятната игрална зала на Бъфало Бил“, и на витрината на магазинче с невероятното име „Запасите на Уайът Ърп“. Навсякъде беше прашно. Дори лупингът на вече неработещата водна пързалка в далечината беше задръстен от прахоляк.

Пансионът за мъже на Бърт Нолан се намираше само на три пресечки от центъра на градчето и беше ниска четвъртита сграда с малък преден двор, обрасъл с класица. Като малка казвахме на класицата лисича опашка и още тогава харесвах този плевел — изкласило и тънко стебло с мъхеста косица на върха. Растяха навсякъде из фермата, имаше цели поляни. С Мишел и Деби откъсвахме горната част и се гъделичкахме под китките. Мама ни беше научила на разговорните названия на всичко: агнешко ухо, петльов гребен, все неща, които изглеждаха точно като това, на което бяха кръстени. Агнешкото ухо е меко като ушенцето на агне. Петльовият гребен прилича на червен гребен на петел. Слязох от колата и плъзнах длан по меките коси на класицата. Може пък да си засадя цяла градина с плевели. Има един, дето прилича на перките на вятърна мелница. И друг, който е като дантела — бял и къдрав. Вещерската трева ще е подходяща за мен. И малко дяволски нокът.

Вратата на пансиона на Бърт Нолан беше метална и боядисана в тъмносиво като подводница. Заприлича ми на вратите в затвора на Бен. Натиснах звънеца и зачаках. От отсрещната страна на улицата две момчета заинтригувано обикаляха с колелата си на бавни широки кръгове. Отново натиснах звънеца и потропах по металната врата, но ударите ми не отекнаха вътре. Зачудих се дали да не попитам момчетата има ли някого в пансиона, колкото да наруша тишината. Те тъкмо се приближиха до мен — „Какво търсите тук, госпожо?“ — когато вратата се отвори и на прага се появи дребно човече с бели маратонки, изгладени джинси и карирана риза. Размърда клечката за зъби в устата си, без да ме поглежда, разлиствайки списание за котки.

— Още не е отворено… — обаче замълча, като ме видя. — О, извинявай, скъпа. Това е мъжки хостел, трябва да си мъж и да си навършила осемнайсет.

— Търся баща си — казах проточено. — Ранър Дей. Вие ли сте управителят?