Гиллиан Флинн - Мрак

— Да! Управител, счетоводител, свещеник, чистач — отвори вратата той. — Бивш алкохолик. Бивш комарджия. Бивш хаймана. Бърт Нолан. Това място е мое. Влизай, миличка, как ти беше името?

Отвори вратата и аз се озовах в стая, пълна с койки, от чийто под се носеше силен мирис на белина. Дребничкият Бърт ме поведе покрай редиците легла, всяко още с вдлъбнатина от нощта, към канцелария голяма колкото за него, колкото за мен, с едно малко бюрце, кантонерка и два сгъваеми стола, на които седнахме. Флуоресцентната светлина не щадеше лицето му, което се оказа осеяно с тъмни дълбоки пори.

— Между другото, не съм някаква откачалка — размаха той към списанието за котки. — Просто имам котка, а досега не съм имал. Засега не ми харесва особено. Би трябвало да се отрази добре на духа в хостела, ама засега само пикае по леглата.

— Аз имам котка — споделих и изненадах сама себе си с внезапния прилив на нежност към Бък. — Ако пишкат извън тоалетната си, обикновено са ядосани на нещо.

— Така ли?

— Да, иначе са много лесни за гледане.

— Хм — възкликна Бърт Нолан. — Хм. Значи търсиш баща си? Да, помня, че говорихме. Дей. Той е като повечето мъже тук — доволен е, че има кой да се погрижи за него след щуротиите, които е сътворил у дома. Обикновено е свързано с пари. Или с липсата на пари. Никакви пари, твърде много алкохол. Не изважда на показ най-доброто у човека. Ранър. Хм.

— Писа ми, че пак е тук.

— Искаш да го прибереш у дома и да се грижиш за него ли? — попита Бърт. Очите му бяха черни и искряха, като че ли беше казал някоя шега.

— За това не съм сигурна. Искам само да го видя.

— Ами добре. Въпросът беше подвеждащ — хората, които твърдят, че искат да открият някого от моите гости, за да се погрижат за него, никога не го правят. — Нолан помириса върховете на пръстите си. — Вече не пуша, обаче понякога проклетите ми пръсти пак миришат на тютюн.

— Той тук ли е?

— Не е. Пак изчезна. Тук не допускам пияници. Съвсем наскоро получи трети удар.

— Каза ли къде отива?

— О, миличка, не раздавам адреси. Просто не го правя. Установих, че това е най-добрият начин да се справям с всякакви запитвания. Обаче ти ми се струваш свястна жена, затова знаеш ли какво…

— Бъъъърт! — разнесе се вой някъде отвън.

— А, не обръщай внимание, някой от хората ми се опитва да се прибере по-рано. И на това се научаваш: никога не пускай никого по-рано, никога. И никога не пускай някого късно.

Беше изгубил нишката на мисълта си и ме гледаше очаквателно.

— Какво щяхте да ми кажете? — подсетих го.

— Моля?

— Как ще ми помогнете да намеря баща си?

— А, да. Може да оставиш писмо за него при мен.

— Господин Нолан, вече съм го нравила. Затова съм тук. Наистина трябва да го намеря, на всяка цена. — Усетих, че съм заела позата на Ранър — с длани върху масата, готова да скокна, ако се ядосам.

Нолан взе една пластмасова фигурка на стар оплешивяващ мъж, разперил отчаяно ръце, но не можах да прочета думите в основата. Бърт, изглежда, черпеше утеха от нея. Изпусна рязка въздишка между едва раздалечените си устни.

— Е, миличка, ето какво ще ти кажа, той може и да не е тук, обаче знам, че още е в Лиджъруд. Един от моите хора го видял снощи пред „Кунис“. Спотайва се някъде, но е тук. Просто се подготви да се разочароваш.

— От какво да се разочаровам?

— От какво ли не.

Когато Бърт Нолан стана да ме изведе от канцеларията си, той застана с гръб към мен и аз тутакси грабнах статуетката му. Обаче се накарах да я върна обратно и вместо нея задигнах един молив и пликче с пържени царевички. Напредък. Сложих ги до себе си в колата, докато карах към най-близкия бар. „Кунис“.

„Кунис“ не се беше поддал на темата за Дивия запад. Заведението се гордееше със статута си на съвременна дупка. Три сбръчкани лица ме изгледаха, когато отворих вратата. Включително барманът. Поръчах си бира, мъжът ме сряза, че трябва да види шофьорската ми книжка, вдигна я към светлината, после я смъкна надолу до корема си и изсумтя, като не можа да докаже, че е фалшива. Отпих и седнах, дадох им време да свикнат с присъствието ми. После заговорих. Щом чуха името на Ранър, присъстващите се оживиха.

— Негодникът ми открадна три каси бира — каза барманът. — Отишъл отзад посред бял ден и просто ги свалил от пикапа. А колко пъти съм му давал да пие безплатно.

Мъжът на средна възраст през два стола ме стисна твърде силно за ръката и каза:

— Проклетият ти баща ми дължи двеста долара. И си искам обратно косачката. Кажи му, че го търся.