Гиллиан Флинн - Мрак

— Къде ми е подаръкът? — попита Диондра гърлено, защото лежеше по гръб и коремът й стърчеше нагоре войнствен като среден пръст.

Бен вдигна глава, погледна я — размазаното червило, разтечените черни очи, и си помисли, че тя прилича на чудовище.

— Не мога да го намеря — каза той.

— Как така не можеш да го намериш?

— Не го намирам, някой е влизал тук.

И двамата стояха в светлината на единствената му крушка, без да знаят какво да правят.

— Мислиш ли, че е някоя от сестрите ти?

— Може би. Мишел винаги си вре носа тук. Освен това нямам толкова пари, колкото си мислех, че имам.

Диондра стана, прихвана корема си, което никога не правеше с любов, покровителствено. Стискаше го, сякаш е товар, който Бен беше прекалено глупав, за да предложи да носи. Сега го държеше насочен към него, и говореше:

— Ти си бащата на това проклето бебе, така че по-добре бързо измисли нещо, ти ми направи това дете, така че по-добре оправи тази каша. Почти в седмия месец съм, всеки момент мога да родя, а ти…

Движение на прага, мярна се нощница и после се подаде крак, опитващ се да запази равновесие. Случайно тупване и вратата зейна отворена. Мишел се навърташе в коридора и се опитваше да подслушва, докато не се облегна прекалено силно и не се показа цялото й глуповато лице. В големите й очила се отразяваха две светещи квадратчета. Стискаше новия си дневник, на устата си имаше капка мастило.

Мишел премести поглед от Бен към Диондра, а после многозначително погледна към корема й и каза:

— Бен е забременил момиче. Знаех си!

Бен не виждаше очите й, само светлината в очилата и усмивката под тях.

— Казал ли си на мама? — попита Мишел закачливо, в гласа й се усещаше намек. — Да отида ли да кажа на мама?

Бен тъкмо щеше да се пресегне към нея, да я натика обратно в леглото с някоя заплаха от своя страна, когато Диондра се хвърли. Мишел се опита да стигне до вратата, но Диондра я сграбчи за косата, за дългата кестенява коса, и я тръшна на земята, а Мишел се приземи силно на опашната кост. Диондра зашепна: „Нито дума, малка кучко, нито една шибана дума“, а после Мишел се откопчи, хукна по пантофи, оттласквайки се от стените, а Диондра остана с кичур от косата й в ръка, който хвърли на пода и тръгна след нея. Само ако Мишел се беше затичала към стаята на мама, всичко можеше да се нареди, мама щеше да се погрижи за всичко, но вместо това тя отиде в стаята си, в стаята на момичетата, и Диондра я последва. Бен тръгна след нея, шепнейки: „Диондра, спри, Диондра, остави я“. Обаче Диондра не искаше да я остави, отиде право до леглото на Мишел, където тя се беше свила до стената и скимтеше, и я дръпна за крака, изпъна я на леглото и седна върху нея. „Искаш да кажеш на всички, че съм бременна, това ли е планът, една от малките ти схеми, някаква шибана малка тайна, която ще продадеш за петдесет цента, която ще издадеш на майка си, но познай какво? Няма да стане, малко лайно такова, защо всички в това семейство сте толкова глупави…“ Тя обви ръце около шията на Мишел, краката на Мишел, обути в пантофи с вид на кучешки лапи, заритаха нагоре-надолу. Бен гледаше крачетата й, но не беше там, мислеше си, че пантофите наистина изглеждат като кучешки лапи, и тогава Деби тихо се събуди от дълбок сън, затова Бен затвори вратата, вместо да я отвори широко и да повика майка си, искаше всичко да си остане тихо, единственият му инстинкт беше да се придържа към плана, а той беше да не разбуди всички, докато опитва да вразуми Диондра. Мислеше си, че всичко ще бъде наред: „Диондра, Диондра, успокой се, тя няма да каже, пусни я“, а Диондра се вкопчваше все по-силно в шията на Мишел. „Да не мислиш, че цял живот ще се притеснявам заради тази малка кучка“, а Мишел дереше, след това заби химикалката си в ръката на Диондра. Диондра я пусна за момент, изглеждаше изненадана, сякаш не можеше да повярва, а Мишел се наклони на една страна и си пое въздух. После Диондра отново сграбчи шията й. Бен хвана раменете на Диондра, за да я дръпне, но вместо това ръцете му просто останаха там.

Сега

Момичето Дей беше стройно, почти високо, и когато влезе в стаята, ми показа лице, което на практика беше моето. Имаше и нашата рижа коса, боядисана в кестеняво, но корените се подаваха точно като моите преди дни. Ръстът сигурно бе наследила от Диондра, но лицето й беше на семейство Дей — като моето, като на Бен, като на мама. Тя ме зяпна, после поклати глава.

— Извинявай, това беше странно — изчерви се. Кожата й беше осеяна с нашите лунички. — Не знам. Искам да кажа, сигурно е логично да си приличаме, но… Ау!