Гиллиан Флинн - Мрак

— О! — възкликна тя, като отвори вратата, а отвътре излезе гореща струя. — Либи?

— Да.

Тя обхвана лицето ми в ръцете си:

— По дяволите, Либи. Знаех си, че някой ден ще ме намериш. Умно момиче. — Тя ме прегърна и ме подържа още малко навън. — Здравей. Влизай.

Влязох в кухня с дневна от едната страна и обстановката ми напомни прекалено много за собствения ми изгубен дом. Минахме през къс коридор. Отдясно зееше отворена врата на мазе, от което вееше студен въздух. Нехайно. Влязохме в дневната с нисък таван, от един пепелник на пода се издигаше цигарен дим, стените бяха жълти, мебелите изглеждаха износени. Допрян до една от стените като канапе за двама, се мъдреше огромен телевизор.

— Скъпа, би ли си свалила обувките, моля те? — попита тя и махна към килима в дневната, който беше лепкав и изцапан. Цялата къща беше разкривена, разнебитена и мръсна. Миниатюрно кучешко лайно се мъдреше близо до стълбите. Диондра пъргаво го заобиколи.

Поведе ме към дивана и усетих поне три различни аромата: спрей за коса, лосион с мирис на цветя и може би… спрей против насекоми? Тя носеше изрязана блуза, тесни джинси и нелепи тийнейджърски бижута.

Последвах я без допълнителните сантиметри, които ми осигуряваха ботушите на токчета, и се чувствах като дете. Диондра обърна профила си към мен, гледайки ме с крайчеца на окото си, и забелязах остър кучешки зъб да се подава изпод горната й устна.

Тя вирна глава на една страна и каза:

— Заповядай, седни. Боже, ти определено си Дей, а? Тази огненочервена коса — винаги съм я обичала.

Веднага щом седнахме, три пудела с крака като клечки дотичаха с дрънчащи като коледни звънчета каишки и се покатериха в скута й. Напрегнах се.

— О, по дяволите, ти определено си Дей — изкикоти се тя. — И Бен не обичаше кучета. Разбира се, онези, които имах тогава, бяха по-големи от тези бебчета.

Тя остави кучетата да ближат пръстите й, розови езици се стрелкаха навън-навътре.

— Е, Либи — започна тя, сякаш името ми, съществуването ми бяха някаква наша си шега, — Бен ли ти каза къде да ме намериш? Кажи ми истината.

— Намерих те по нещо, което Трей Типано каза.

— Трей? Господи! Как си се добрала до Трей Типано?

— Има магазин за фураж, в Жълтите страници е.

— Магазин за фураж. Нямаше да предположа. Между другото, как изглежда той?

Кимнах ентусиазирано — изглежда добре — преди да се овладея. После казах:

— Била си с Бен онази нощ.

— Мммм, да. Бях. — Тя разглеждаше лицето ми предпазливо, но с интерес.

— Искам да знам какво се случи.

— Защо? — попита.

— Защо?

— Съжалявам, госпожице Либи, но всичко това ми се стоварва изневиделица. Бен ли ти е казал нещо? Така де, защо идваш да ме търсиш сега? Защо сега?

— Искам да знам точно какво се е случило.

— Ох, Либи! — погледна ме тя състрадателно. — Бен няма нищо против да лежи заради онова, което стана онази нощ. Той така иска. Позволи му.

— Той ли уби семейството ми?

— Затова ли си тук?

— Бен ли уби семейството ми?

Тя само ми се усмихваше. Гладките й устни останаха неподвижни.

— Трябва да намеря покой, Диондра, моля те. Просто ми кажи.

— Ах, покой, така ли, Либи? Мислиш си, че като разбереш отговора, ще намериш покой? Като че ли ако знаеш, това някак ще те оправи? Скъпа, мислиш ли, че след всичко случило се за теб има покой? Какво ще кажеш за това — вместо да се питаш какво се е случило, просто приеми, че се е случило. „Дари ме със спокойствието да приема нещата, които не мога да променя“, Молитвата за спокойствие. Много ми е помагала.

— Просто ми кажи, Диондра, просто ми кажи. Тогава ще се опитам да го приема.

Слънцето залязваше, огряваше ни през задния прозорец и ме караше да примигвам от светлината. Тя се наведе към мен и взе ръцете ми в своите.

— Либи, много съжалявам. Просто не знам. Бях с Бен онази нощ. Канехме се да напуснем града. Носех детето му. Щяхме да избягаме. Той отиде до къщата, за да вземе пари. Мина час, два, три. Помислих си, че се е разколебал. Накрая заспах разплакана. На следващата сутрин чух какво се е случило. Първо си помислих, че и той е убит. След това разбрах: не, арестували са го и полицията подозира, че е участвал в някакъв таен сбор на вещици, в сатанински клан като на Чарлс Менсън, който издирват. Чаках някой да почука на моята врата. Но нищо не се случи. Дните минаваха и научих, че Бен няма алиби, но изобщо не ме е споменал. Предпазил ме е.

— През всичките тези години.

— Да, през всичките тези години. Ченгетата не бяха доволни, че е само Бен. Искаха още. Изглежда по-добре. Но Бен никога не каза и дума. Той е моят проклет герой.