Гиллиан Флинн - Мрак

Погледна майка си, после отново мен, ръцете ми, своите ръце, липсващия ми пръст.

— Аз съм Кристъл. Твоята племенница.

Почувствах, че трябва да я прегърна, а и ми се искаше. Здрависахме се.

Момичето пристъпи нерешително към нас, сплитайки ръцете си, и все още ме гледаше отстрани по начина, по който гледаш себе си във витрина, покрай която минаваш, опитвайки се да надникнеш, без никой да забележи.

— Скъпа, казах ти, че ще се случи, ако е писано — каза Диондра. — Ето я и нея. Ела, седни.

Момичето се отпусна мързеливо в скута на майка си, в извивката на ръката й, и положи буза на рамото й. Диондра си играеше с кичур червена или кестенява коса. Кристъл ме погледна от тази позиция. Защитена.

— Не мога да повярвам, че най-накрая се срещаме — каза тя. — Никога не трябваше да те срещам. Аз съм тайна, нали знаеш. — Погледна към майка си. — Дете на една тайна любов, нали така?

— Точно така — отвърна Диондра.

Значи знаеше коя е, кои са семейство Дей, че баща й е Бен Дей. Бях поразена, че Диондра се е доверила на дъщеря си да запази тайната, да не ме търси. Питах се от колко време знае Кристъл, дали беше минавала покрай къщата ми, само да ме зърне, само да ме зърне. Чудех се защо Диондра беше казала на дъщеря си подобна ужасна истина, когато в действителност нямаше нужда да го прави.

Диондра сигурно бе уловила мислите ми:

— Всичко е наред — каза тя. — Кристъл знае цялата история. Споделяме си всичко. Ние сме най-добри приятелки.

Дъщеря й кимна:

— Дори имам малък албум със снимки на всички ви. Е, само такива, които съм изрязала от списания и други подобни. Нещо като фалшив семеен албум. Винаги съм искала да се запозная с теб. Да те наричам ли леля Либи? Странно ли е? Прекалено странно е.

Не можех да измисля какво да кажа. Просто почувствах облекчение. Семейство Дей не бяха изчезнали напълно. Всъщност процъфтяваха с това красиво високо момиче, което приличаше на мен, но си имаше всички пръсти и мозъкът му не беше пълен с кошмари. Исках да й задам много любопитни въпроси: има ли лошо зрение като Мишел? Алергична ли е към ягоди като мама? Има ли сладка кръв като Деби, която комарите изяждаха жива, прекарва ли летата, вмирисана на антисептичен крем? Темпераментна ли е като мен, или е сдържана като Бен? Манипулативна и невинна ли е като Ранър? Каква е, каква е, исках да ми каже по какво прилича на Дей и да ми припомни какви бяхме.

— Прочетох и книгата ти — добави Кристъл. — „Нов ден за Дей“. Наистина е добра. Исках да кажа на някого, че те познавам, защото, нали разбираш, гордеех се.

Гласът й звучеше като флейта, сякаш ей сега ще се засмее.

— О, благодаря.

— Добре ли си, Либи? — попита Диондра.

— Ами предполагам, предполагам, просто не разбирам защо пазите тайната толкова дълго. Защо Бен все още се кълне, че не те познава? Искам да кажа, предполагам, че дори не е виждал дъщеря си.

Кристъл поклати глава.

— Обаче много бих искала да го видя. Той е моят герой. Защитава мама и мен през всичките тези години.

— Наистина трябва да запазиш тази наша тайна, Либи — настоя Диондра. — Надяваме се да го направиш. Не мога да рискувам да си помислят, че аз съм съучастник или нещо такова. Не мога да рискувам. Заради Кристъл.

— Не мисля, че има нужда от това…

— Моля те? — каза Кристъл. — Тонът й беше скромен, но настоятелен. — Моля те. Наистина не мога да понеса мисълта, че могат да дойдат и да ми отнемат мама. Тя наистина е най-добрият ми приятел.

И двете го казаха. Почти не повярвах, но видях, че момичето всеки момент ще се разплаче. Значи наистина беше уплашена от представата, която Диондра беше създала: отмъстителните лоши полицаи, които може да нахълтат и да отведат мама. Обзалагам се, че Диондра беше най-добрият й приятел. През всичките тези години са живели в пашкул за двама. Тайна. „Трябва да остана тайна заради мама“.

— Значи избяга и никога не каза на семейството си?

— Тръгнах си веднага щом започна да ми личи — каза Диондра. — Родителите ми бяха маниаци. Радвах се, че се отървах от тях. Това беше нашата тайна — на бебето, моя и на Бен.

Тайна в къщата на семейство Дей, колко необичайно. Мишел най-накрая изпусна някоя клюка.

— Усмихваш се — каза Кристъл с тънка усмивка на устните, подобна на моята.

— Ха, просто си помислих колко щеше да й хареса на сестра ми Мишел да се докопа до такава клюка. Тя обичаше драмата.

Изглеждаха, сякаш съм ги зашлевила.

— Не исках да омаловажавам нещата, съжалявам — казах аз.