Гиллиан Флинн - Мрак

— О, не, не. Не се притеснявай — каза Диондра. Взирахме се една в друга, пръстите, ръцете и краката ни мърдаха. Диондра наруши тишината: — Либи, искаш ли да останеш за вечеря?

Тя ме нахрани със солено печено, което се опитах да преглъщам, и вино розе от кутия, която, изглежда, нямаше дъно. Не пийвахме, а направо пиехме. Обичам такива жени. Говорехме си за глупави неща, истории за брат ми, а Кристъл задаваше въпроси, на които се срамувах, че не мога да отговоря: Бен класическа музика ли харесвал или рок? Четял ли много? Имал ли диабет, защото тя имала проблеми с кръвната захар? А баба Пати, тя каква била?

— Искам да ги познавам като, нали се сещаш, хора. Не като жертви — каза тя с почтителността на двайсет и няколко годишна.

Извиних се и отидох до тоалетната, имах нужда да се отдалеча за малко от спомените, от момичето, от Диондра. Осъзнах, че няма с кого да разговарям вече, че съм стигнала до края и сега трябваше да се въртя в кръг и отново да мисля за Ранър. Банята беше толкова отвратителна, колкото и останалата част от къщата, мухлясала, с течаща тоалетна, а на пода около кошчето бяха разпилени парчета тоалетна хартия, изцапани с червило. За първи път бях сама в тази къща и не можех да устоя на изкушението да си потърся сувенир. Стъклена червена ваза се мъдреше на гърба на казанчето на тоалетната, но не бях взела със себе си дамската си чанта. Трябваше ми нещо малко. Отворих шкафчето и открих няколко предписани по рецепта шишенца с хапчета с етикетчета „Поли Палм“. Приспивателни, болкоуспокояващи и противоалергични. Изпих няколко болкоуспокояващи, после си взех малко розово червило и един термометър. Голям късмет, тъй като никога не бих се сетила да си купя, но винаги съм искала термометър. Когато ми се долежи, е добре да знам дали съм болна, или просто ме е хванал мързел.

Когато се върнах на масата, Кристъл седеше с един крак качен на стола и брадичка, облегната на коляното.

— Имам още въпроси — каза тя, напевният й глас се издигаше и снишаваше.

— Вероятно няма да мога да ти отговоря — опитах да я парирам. — Бях много малка, когато се случи. Бях забравила много неща за семейството си, докато не започнах да говоря с Бен.

— Нямаш ли албуми със снимки? — попита Кристъл.

— Имам. Не ги бях отваряла известно време. Бях ги прибрала.

— Прекалено болезнено е — отбеляза Кристъл приглушено.

— Наскоро започнах отново да разглеждам кутиите — албуми, годишници и много други стари боклуци.

— Какви например? — попита Диондра, мачкайки грах с вилицата си като отегчен тийнейджър.

— Ами всъщност половината бяха неща на Мишел — отвърнах доволна, че мога наистина да отговоря на някой въпрос.

— Играчки ли? — попита Кристъл, докато си играеше с ръба на полата си.

— Не, по-скоро бележки и други подобни. Дневници. Мишел записваше всичко. Ако видеше учител да прави нещо странно, записваше го в дневника си, ако мислеше, че мама си има любимци, записваше и това, ако се скараше с най-добрата си приятелка заради момче, което и двете харесваха…

— … Тод Делхънт — измърмори Кристъл, кимайки. Тя мързеливо глътна още малко вино.

— … и той влизаше в дневника — продължих аз, без да обръщам внимание. След това чух. Тод Делхънт ли каза тя? Нямаше никога да се сетя сама за това име, онази голяма кавга, в която Мишел се забърка заради малкия Тод Делхънт. Случи се точно на Коледа, точно преди убийствата. Спомням си, че цялата коледна сутрин тя драскаше в дневника си. Но Тод Делхънт, как…?

— Познаваше ли Мишел? — попитах Диондра, докато мозъкът ми все още работеше.

— Не много — отвърна тя. — Всъщност никак даже. — Когато добави това, ми заприлича на Бен, който се преструваше, че не познава Диондра.

— Сега е мой ред да отида до тоалетната — каза Кристъл и отпи последна глътка от виното.

— Значи — започнах аз, но замълчах. Нямаше начин Кристъл да знае, че Мишел си е падала по Тод Делхънт, освен ако… Освен ако не беше прочела дневника на Мишел. Този, който получи сутринта на Коледа, за да започне през 1985 година. Предполагах, че нито един от дневниците не липсва, защото 1984 година беше непокътната, но дори не се бях замисляла за 1985-а. Новият дневник на Мишел, мислите й само от девет дни — това цитираше Кристъл. Тя беше чела дневника на мъртвата ми…

Зърнах проблясване на метал от дясната си страна точно когато Кристъл стовари стара ютия в слепоочието ми с разтегната в замръзнал писък уста.

3 януари 1985 г.