Гиллиан Флинн - Мрак

Ключовете за колата ми ги нямаше, бяха се изгубили някъде вътре, затова се обърнах и побягнах към гората в скоклив тръст, като същество на три крака и с един чорап, шляпах през калта, воняща на тор, на лунната светлина и едва тогава се обърнах, чувствайки се почти добре. Видях, че са излезли от къщата, бяха зад мен, тичаха след мен — две кървящи бледи лица, но аз успях да стигна до гората. Виеше ми се свят, очите ми не можеха да се спрат на нищо: дърво, небето, заек, който избяга от мен. „Либи!“ чу се зад мен. Влязох още по-дълбоко в гората, почти щях да припадна, а когато пред очите ми започна да притъмнява, се натъкнах на огромен дъб. Стърчеше върху еднометрови чворести корени, които излизаха от една точка като слънчеви лъчи. Проснах се в калта и се промъкнах към стара животинска бърлога под един от корените, дебел колкото възрастен мъж. Сврях се в студа, малко същество в малка хралупа, треперещо, но тихо, скрито — това беше нещо, което можех.

Светлината от фенерчета се приближи, докосна ствола на дървото, жените вървяха над мен, част от пола, бегло се мярна луничав крак. „Трябва да е тук, не може да е отишла толкова далече“, а аз се стараех да не дишам, знаейки, че ако го направя, това ще е глътката въздух, която ще ми донесе куршум в лицето, затова не дишах, докато усещах тежестта им да натиска корените на дървото. Чух Кристъл да пита: „Може ли да се е върнала обратно в къщата?“, а Диондра да отвръща: „Продължавай да търсиш, тя е бърза“, с тон на човек, който знае. Двете се обърнаха и влязоха по-навътре в гората, а аз вдигнах, глътнах земен въздух с лице, зарито в пръстта. Часове наред гората ехтеше от гласовете им, пълни с гняв и безсилие: „… това не е добре, това е много лошо…“ По едно време виковете секнаха, а после чаках часове наред, до зазоряване, преди да се измъкна и да закуцукам през дърветата към вкъщи.

3 януари 1985 г.

2:12 ч.

Диондра все още седеше върху тялото на Мишел. Ослушваше се. Бен седеше превит и се люлееше, докато от коридора се носеха писъци и клетви, брадвата разсичаше плът, изстрел от пушка, тишина и после майка му, която тръгва отново невредима, може би невредима. После Бен разбра, че не е невредима, тя издаваше безсмислени звуци и се блъскаше в стените, а онези тежки ботуши тръгнаха по коридора към стаята на мама и после ужасният звук от малки ръце, които се опитват да се вкопчат, ръцете на Деби, които дращеха по дървения под. После пак брадвата, а след нея — шумно изпускане на въздух и отново изстрел. Диондра потрепери върху Мишел.

Нервността й личеше единствено по косата, която трептеше около главата й на дебели къдрици. Иначе не помръдваше. Стъпките спряха пред вратата, вратата, която Бен беше затворил, откакто започнаха писъците, вратата, зад която се криеше той, докато семейството му лежеше отвън и умираше. Чуха стенание — „по дяволите“ — и после стъпките избягаха от къщата, тежки и шумни.

Сочейки към Мишел, Бен прошепна на Диондра:

— Тя добре ли е? — А Диондра се намръщи, сякаш я беше обидил.

— Не, мъртва е.

— Сигурна ли си? — Бен не можа да се изправи.

— Напълно — отвърна Диондра и стана от нея. Главата на Мишел беше увиснала настрани, очите й бяха ококорени към Бен. Счупените й очила лежаха до нея.

Диондра приближи до Бен. Коленете й бяха пред лицето му. Подаде му ръка.

— Хайде, ставай.

Те отвориха вратата, очите на Диондра се разшириха, сякаш гледаше първия сняг. Навсякъде имаше кръв, Деби и майка му лежаха в локви от кръв, кръв се стичаше и към Бен.

— По дяволите! — прошепна Диондра. — Май наистина се забъркахме с Дявола.

Бен изтича към кухнята, искаше да повърне в мивката, повръщането щеше да го успокои, изкарай го, изкарай всичко, както казваше майка му, докато държеше главата му над тоалетната, когато беше дете. Изкарай всичко лошо навън. Но нищо не се случи, затова той се заклатушка към телефона, обаче Диондра го спря.

— Ще ме издадеш ли? За Мишел?

— Трябва да се обадим в полицията — каза той, очите му се спряха върху чашата на майка му с останало на дъното кафе.

— Къде е малката? — попита Диондра. — Къде е малката?

— О, по дяволите! Либи! — Той се затича обратно по коридора, опитвайки се да не гледа телата, представяйки си, че са просто препятствия, които трябва да прескочи. Погледна в стаята на мама и усети хладината, видя как бризът развява пердетата, видя и отворения прозорец. Върна се в кухнята.

— Няма я — каза той. — Избягала е, няма я.