Гиллиан Флинн - Мрак

Разказах историята си още много пъти, приемаха я със смесица от объркване и колебание и най-накрая получавах доверие.

— Ще ни трябва още малко, нали се сещате, за да я свържем с убийството на сестра ви — обясни ми един детектив, тиквайки стиропорена чаша със студено кафе в ръцете ми.

Два дни по-късно пред вратата ми се появиха детективи. Носеха копия от писма на майка ми. Искаха да разберат дали ще разпозная почерка й, дали искам да видя писмата.

Първото беше много проста бележка на една страница, която освобождаваше Калвин Дийл от отговорност за смъртта й.

Второто беше до нас.

Скъпи Бен, Мишел, Деби и Либи,

Съмнявам се, че това писмо някога ще стигне до вас, но господин Дийл каза, че ще ми го пази, и предполагам, че това малко ме успокоява. Не знам. Родителите ми винаги са ме съветвали да изживея живота си смислено. Не смятам, че съм го постигнала, но поне смъртта ми може да е смислена. Надявам се всички да ми простите. Бен, каквото и да се случи, не обвинявай себе си. Нещата бяха излезли от контрол и трябваше да се направи това. Ясно ми е. Донякъде се гордея. Животът ми е поредица от нещастия, приятно ми е, че сега един „планиран нещастен случай“ ще оправи нещата. Щастлив нещастен случай. Грижете се добре един за друг, знам, че Даян ще се отнася добре с вас. Тъжна съм единствено, че няма да видя в какви добри хора ще се превърнете. Макар че няма нужда. Напълно сигурна съм в децата си.

Обичам ви,

Почувствах се празна. Смъртта на мама не беше смислена. Изпитах гняв към нея, а после си представих последните кървави мигове в къщата, когато е осъзнала, че всичко се е объркало, когато Деби е лежала умираща, а той, нейният непълноценен живот, е секнал. Гневът ми се превърна в странна нежност, каквато майка изпитва към детето си, и си помислих, че поне се е опитала. В онзи последен ден се бе постарала най-силно.

И аз ще се опитам да намеря спокойствие в това.

3 януари 1985 г.

4:12 ч.

Беше глупаво, как се обърка всичко, толкова бързо. А той й правеше услуга, на червенокосата фермерка. По дяволите, дори не му остави достатъчно пари: бяха се разбрали за две хиляди долара, а тя му беше оставила плик само с осемстотин и дванайсет и седемдесет и пет цента. Беше маловажна, дребна и глупава, цялата нощ. Беше катастрофално. Беше се отпуснал, беше станал наперен и отстъпчив и това бе довело до… А тя щеше да е толкова лесна. Повечето хора бяха придирчиви за това как да умрат, а тя искаше единствено да не се удави. Моля ви се, жената не искаше да се удави. Той можеше да го направи по много прости начини. Но отиде да пийне в бара, не беше кой знае какво, шофьори на камиони минаваха оттам през цялото време, той никога не се набиваше на очи. Съпругът й беше там, а той беше такъв шибан дръвник, такава дребна и безполезна мижитурка, че Калвин се улови да слуша с интерес каква е работата с този Ранър, хората разказваха всякакви истории за това, как мъжът разрушил фермата, семейството си и затънал до гуша в дългове. И Калвин Дийл, мъж на честта, си беше помислил — защо не?

Намушкай жената в сърцето на прага на къщата и накарай този Ранър малко да се поизпоти. Нека ченгетата го разпитват, това лайно, което не поема отговорност. Нека си го получи. В най-добрия случай щеше да бъде записано като случайно престъпление, толкова правдоподобно, колкото и другите неща, които беше скалъпвал — автомобилни катастрофи и хора, блъснати случайно на улицата. Близо до Арк Сити беше удавил мъж в собственото му жито, преобразявайки го така, че да изглежда като нещастен случай. Убийствата на Калвин бяха в унисон със сезоните: удавяне през пролетните наводнения, ловни инциденти през есента. Януари беше времето на обири на къщи и домашно насилие. Коледа току-що е минала, а новата година само напомня колко малко се е променил животът, затова хората се ядосват през януари, човече.

Така че намушкай я бързо в сърцето с голям ловджийски нож. Ще свърши за трийсет секунди, пък и казват, че болката не е толкова противна. Прекалено голям шок. Тя умира и сестра й я намира, беше уредила сестра й да дойде рано на другия ден. Предвидлива жена.

Калвин трябваше да се върне вкъщи, отвъд границата с Небраска, и да измие косата си. Беше се избърсал със сняг, главата му изпускаше пара от студа, но все още беше лепкава. Не трябваше да се цапа с кръв и трябваше да я почисти, усещаше мириса в колата.

Отби встрани от пътя, ръцете му се потяха в ръкавиците. Стори му се, че видя дете, което тича отпред в снега, но осъзна, че просто вижда малкото момиче, което беше убил. Пълничка, с коса на плитки, тичаше, а той се паникьоса, защото я виждаше не като малко момиче, все още не, а като плячка, като нещо, което трябва да бъде повалено. Не искаше да го прави, но никой не трябваше да вижда лицето му, на първо място трябваше да се защити и да я хване, преди да е събудила другите деца — знаеше, че бяха няколко и че сърце няма да му даде да убие всички. Мисията му не беше такава, беше да помага.