Гиллиан Флинн - Мрак

Двамата Дей седяха загледани един в друг, мислейки за разни неща и предъвквайки ги. Бен почеса пъпка на ръката си, буквата „и“ от татуировката „Поли“ надничаше изпод ръкава му.

— Значи: Кристъл. Какво можеш да ми кажеш за Кристъл, Либи? Какво се случи онази нощ? Чух различни версии. Тя… грешна ли е? Лоша ли е?

Значи сега Бен се чудеше какво се е случило в една самотна студена къща извън града. Докоснах с пръсти двата белега с форма на сълзи на бузата си, отпечатъци от стоманените каналчета на ютията.

— Достатъчно умна с, за да избягва полицията толкова време — отвърнах. — Диондра никога няма да каже къде е.

— Не те попитах това.

— Не знам, Бен, тя защитаваше майка си. Диондра каза, че е разказала всичко на Кристъл, и смятам, че беше искрена. Всичко: „Аз убих Мишел и никой не трябва да разбере“. Как се отразява това на момиче, което знае, че майка му е убийца? Вманиачава се, опитва се да разбере, закачва снимки на починалите си роднини, чете дневника на мъртвата си леля, докато не го научи наизуст, знае всяка гледна точка, прекарва живота си в готовност да брани майка си. И тогава се появявам аз, а Кристъл се изпуска. И как постъпва? Опитва се да оправи кашата. Разбирам я донякъде. Нека й се размине. Няма да отиде в затвора заради мен.

Бях уклончива, когато говорих с полицията относно Кристъл — те искаха да говорят с нея за пожара, но не знаеха, че се опита да ме убие. Нямаше да доноснича за още един член от семейството си, нямаше да го направя, дори и човекът да беше виновен. Опитах се да се убедя, че тя не е толкова неуравновесена. Може би се дължеше на моментна лудост, породена от любов. Но майка й… тя със сигурност беше луда и тази лудост изпрати сестра ми в гроба.

Надявам се никога повече да не видя Кристъл, но нека го кажа така — ако това се случи, радвам се, че имам пушка.

— Наистина ли ще оставиш да й се размине?

— Знам какво е да се опитваш да постъпиш правилно и напълно да оплескаш нещата — добавих аз.

— За мама ли говориш? — попита Бен.

— Говоря за себе си.

— Важи за всеки един от нас.

Бен притисна ръка до стъклото и двамата с него долепихме длани.

Сега

Докато стоеше в двора на затвора онзи ден, той усети мирис на дим. На около два метра и половина над главата му се носеше дим и Бен си представи пожарите по полето през есента, когато беше дете, пламъците маршируваха по пръстта на блещукащи линии и изгаряха всичко безполезно. Тогава мразеше факта, че е фермерско дете, но сега само за това мислеше. За външния свят. Вечер, когато другите мъже издаваха лепкавите си звуци, той затваряше очи и виждаше декари сорго, потракващо по коленете му с лъскавите си кафяви зрънца като бижута на момиче. Виждаше кварцовите хълмове на Канзас с техните зловещи загладени върхове, всеки в очакване на воя на койот. Или затваряше очи и си представяше краката си, нагазили дълбоко в кал, усещането как земята го поглъща, задържа го.

Веднъж или два пъти седмично Бен преживяваше и мигове на лекомислие, когато почти се разсмиваше. Беше в затвора. До живот. За убийството на семейството си. Истина ли беше? Досега мислеше за Бен, за петнайсетгодишния Бен, почти като за свой син, за съвсем различно същество и понякога му се искаше да удуши това хлапе, което просто го нямаше в него — представяше си как разтърсва Бен, докато лицето му не се размаже неясно.

Понякога обаче се гордееше.

Да, в онази нощ беше малък, хленчещ, безполезен страхливец, момче, което просто остави нещата да се случат. Уплашено момче. Но след убийствата може би всичко си дойде на мястото. Щеше да си мълчи, за да спаси Диондра, своята жена, и бебето. Второто му семейство. Не можа да се накара да изхвърчи от стаята и да спаси Деби и майка си. Не можа да се накара да спре Диондра и да спаси Мишел. Не можа да се накара да направи нещо друго, освен да мълчи и да се примири. Да стои неподвижно и да го приеме. Това можа да направи.

Такъв човек беше.

Стана известен, защото е такъв човек. Първо беше злодей и сатанист, всички се отдръпваха, бягаха от него, дори пазачите се плашеха, а после стана мил, неразбран затворник. През цялото време идваха жени и Бен се стараеше да не говори прекалено много, оставяше ги да се чудят какво си мисли. Те обикновено си представяха, че си мисли хубави неща. Понякога наистина беше така. Обаче понякога си мислеше какво ли би се случило, ако онази нощ се бе развила по друг начин: той, Диондра и едно пискливо бебе някъде в Западен Канзас, а Диондра рони сълзи в някоя малка мотелска стая, която са наели за седмица. Щеше да я убие. В един момент сигурно щеше да го направи. Или може би щеше да вземе бебето, да избяга и с Кристъл щяха да са щастливи някъде, тя щеше да завършва колеж, той щеше да върти ферма, а кафеварката винаги щеше да е включена като вкъщи.