Гиллиан Флинн - Мрак

2:03 ч.

Пати всъщност бе задрямала, абсолютно нелепо, събуди се в 2:02, измъкна се изпод Либи и тръгна по коридора. Някой шумолеше в стаята на момичетата, едно от леглата скърцаше. Мишел и Деби по принцип спяха дълбоко, но бяха шумни — хвърляха завивки, говореха насън. Мина покрай стаята на Бен, лампата още светеше, откакто бе влязла вътре с взлом. Би поспряла там, но закъсняваше, а Калвин Дийл не обичаше да се закъснява.

Бен и бебе.

По-добре да няма време. Тя пристъпи към вратата и вместо да се притесни от студа, си помисли за океана, за единственото пътуване до Тексас, когато беше момиче. Спомни си как се пече, намазана с плажно масло, прииждащата вода, солта по устните. Слънцето.

Отвори вратата и ножът прободе гърдите й, тя се преви надве в ръцете на мъж, който шепнеше: „Не се тревожи, всичко ще свърши след трийсетина секунди, хайде сега още веднъж, за да сме сигурни“, после той я отдалечи от себе си, тя стоеше наведена като танцьорка и усети как ножът се завърта в гърдите й, не беше уцелил сърцето й, а трябваше да уцели сърцето. Усещаше как стоманата се движи вътре в нея, а мъжът я погледна с благо лице, подготвяйки се за втори удар, но хвърли поглед през рамо и благото му лице се промени, мустаците му затрепериха…

— Какво, по дяволите?

Пати леко извърна глава обратно към къщата и видя Деби с лилавата й нощница, с разрошени от съня плитки, с бяла панделка, спускаща се по ръката, да крещи: „Мамо, нараняват Мишел!“ Без дори да забележи, че мама също е ранена, тя беше съсредоточена над посланието си: „Хайде, мамо, хайде“. Единствената мисъл на Пати беше: колко неподходящо време беше за кошмари. А после да затвори вратата. Кръвта се стичаше по краката й и докато се опитваше да затвори вратата, за да не може Деби да я види, тя усети как мъжът отвори вратата и изкрещя: Подяволитеподяволитеподявоиитеееее! След като той изкрещя това в ухото й, Пати усети как се опитва да издърпа ножа от гърдите й и осъзна какво искаше той, искаше Деби, този мъж, който каза, че никой не трябва да знае, че никой не трябва да го види, той искаше Деби да последва Пати. Пати здраво стисна дръжката и бутна ножа още по-дълбоко в себе си, а мъжът продължаваше да крещи и накрая пусна ножа, ритна вратата и влезе вътре. Докато падаше, тя го видя да се спуска към брадвата, брадвата, която Мишел беше подпряла на вратата, а Деби се затича към майка си, тичаше, за да й помогне, а Пати се разкрещя: „Бягай!“. Деби замръзна, извика, повърна върху себе си, спъна се на плочките и затича на другата страна, стигна до края на коридора, тъкмо завиваше, но мъжът беше зад нея. Носеше брадвата и след като видя брадвата да се стоварва. Пати събра всичките си сили и се изправи, залитайки като пияна, не виждаше с едното си око, движеше се като в кошмар, в който краката й пристъпват бързо, но не стига до никъде, и крещеше: „Бягай! Бягай! Бягай!“ Зави зад ъгъла и видя Деби просната на пода в локва кръв, а мъжът — адски вбесен, с влажни и светнали очи, крещеше: „Защо ме накара да го направя?“ Той се обърна, сякаш за да си тръгне, и Пати изтича покрай него, вдигна Деби, която направи няколко колебливи стъпки, като че ли отново беше малко пълничко бебе, но беше наистина сериозно ранена, ръката й, сладката й ръчичка. „Всичко е наред, миличка, ти си добре.“ Ножът се плъзна от гърдите на Пати и издрънча на пода, кръвта рукна от нея по-силно и мъжът се върна, този път с пушка. Пушката на Пати, която тя старателно бе сложила на полицата над камината, където момичетата не можеха да я стигнат. Той се прицели в нея, докато тя се опитваше да застане пред Деби, защото не биваше детето да умре сега.

Мъжът вдигна пушката и Пати имаше време за една последна мисъл: „Иска ми се, иска ми се, иска ми се всичко това да не се бе случвало“.

Сетне със свистене като на летен въздух, който нахлува през прозореца на кола, изстрелът отнесе половината й глава.

Сега

— Съжалявам, мамо — казваше Кристъл. Аз бях почти сляпа, виждах само жълтокафеникав цвят, както когато слънцето огрява затворени очи. Появяваха се отблясъци от кухнята, но веднага изчезваха. Бузата ме болеше, усещах как болката пулсира по гръбнака ми и надолу до стъпалата. Лежах по очи на пода, а Диондра ме беше възседнала. Усещах миризмата й — на спрей против насекоми, докато седеше върху мен. — О, боже, издъних се.

— Няма нищо, скъпа, само ми донеси пушката.

Чух стъпките на Кристъл по стълбите, след което Диондра ме обърна с лице към себе си и ме хвана за гърлото. Исках да ме проклина, да изкрещи нещо, но тя не каза нищо, дишаше тежко и спокойно. Пръстите й стискаха гърлото ми. Югуларната ми вена подскочи, след това запулсира под пръста й. Все още не виждах. Щях да умра. Сърцето ми заби по-бързо, а после съвсем бавно. Тя пристегна ръцете ми с колене, не можех да ги движа, можех само да ритам, плъзгайки крака по пода. Тя дишаше в лицето ми, усещах топлината, представях си отворената й уста. Да, точно така. Можех да си представя къде се намира устата й. Извих се и се оттласнах изпод нея, освободих ръцете си и забих юмрук в лицето й.