Гиллиан Флинн - Мрак

Пътувахме още двайсет минути, обикаляхме шосетата, докато Лайл не откри сигнал и затрака по клавиатурата в такт с дъжда, а аз се опитвах да надзърна в екрана, без да ни убия.

Най-накрая той ме погледна с налудничава усмивка, грейнала на лицето му.

— Либи — каза, — може би искаш да отбиеш отново.

Свърнах от пътя близо до Канзас Сити, клаксонът на един камион прозвуча по адрес на моята безразсъдност и туловището му разтресе колата ми, когато премина покрай нея.

Името й беше на екрана: шибаната Поли Палм в Киърни, Мисури. Адресът и телефонният номер бяха там, единствената Поли Палм в цялата страна, с изключение на един салон за маникюр в Шривпорт.

— Наистина трябва повече да използвам интернет — отбелязах.

— Мислиш ли, че е тя? — попита Лайл, взрян в името, сякаш можеше да изчезне. — Трябва да е тя, нали?

— Да проверим. — Извадих мобилния си телефон.

Тя отговори на четвъртото позвъняване точно когато си поемах голяма глътка въздух, за да й оставя съобщение.

— Поли Палм ли е на телефона?

— Да. — Гласът беше прекрасен, с оттенъци на мляко и цигари.

— Диондра Уърцингър ли е?

Пауза. Затвори.

— Ще намериш ли как да стигна до къщата, Лайл?

Лайл искаше да дойде, наистина искаше да дойде, наистина смяташе, че трябва да дойде, но аз просто не мислех, че ще се получи, и не го исках там, затова го оставих в кръчмата „При Сара“, а той се опитваше да не изглежда намусен, докато се отдалечавах с обещанието да се обадя веднага щом си тръгна от Диондра.

— Говоря сериозно, да не забравиш — провикна се той след мен. — Наистина!

Свирнах му с клаксона и потеглих. Той все още викаше нещо след мен, докато завивах зад ъгъла.

Пръстите ми се бяха схванали от стискане на волана. Киърни беше на около четирийсет и пет минути на североизток от Канзас Сити, а адресът на Диондра според конкретните напътствия на Лайл беше на още петнайсет минути от самия град. Знаех, че съм близо, когато започнах да се натъквам на знаци към фермата на Джеси Джеймс и гроба на Джеси Джеймс. Чудех се защо ли Диондра беше избрала да живее в родния град на изгнаник. Заприлича на нещо, което бих направила аз. Минах покрай пресечката към фермата на Джеси — бяха ни водили от училище: тясно студено място, където по време на изненадващо нападение е убит малкият полубрат на Джеси, и си спомням, че си помислих: „Точно като нашата къща“. Продължих по криволичещ тесен път нагоре-надолу по хълмове и отново в провинцията, където дъсчени къщи се мъдреха насред големи равни парцели, а във всеки двор лаеха вързани кучета. Не видях нито един човек; районът изглеждаше напълно безлюден. Само кучета и няколко коня, а още по-нататък — зелени гори, оставени между къщите и шосето.

Къщата на Диондра се появи след още десетина минути. Беше грозна и наклонена на една страна като вбесена жена с ръце на хълбоците. Нуждаеше се от тази стойка, защото нямаше кой знае какво друго. Беше отдалечена от улицата, приличаше на ратайска квартира в голяма ферма, но друга постройка нямаше, само няколко декара кал от всички страни, хълмиста и неравна, сякаш земята имаше акне. И онзи тъжен остатък от гора в далечината.

Карах по дългия черен път към къщата и се притесних да не заседне колата ми. Какво ли щях да правя, ако това се случи.

Иззад буреносните облаци късното следобедно слънце се показа точно навреме, за да ме заслепи, докато затръшвах вратата на колата и тръгвах към къщата със свит стомах. Когато приближих входната врата, голям опосум изскочи изпод верандата и изсъска. Изгубих самоконтрол заради тази остра бяла муцуна и черните очи, които изглеждаха като нещо, което би трябвало вече да е мъртво. Освен това опосумите са гадни същества. Животинката се затича към храстите, а аз ритнах стълбите, за да се уверя, че няма и други, след което се качих. Разкривеният ми десен крак се раздвижи в ботуша. Близо до вратата висеше капан за сънища и гравираните му животински зъби и пера подрънкваха.

Точно както дъждът изважда на показ бетонния мирис на града, тук беше повикал миризмата на почва и тор. Миришеше на дом, с който нещо не е наред.

Дълга пауза последва моето почукване на вратата, а след него се приближиха тихи стъпки. Диондра отвори вратата, определено жива. Дори не изглеждаше толкова различно от снимките, които бях виждала. Беше зарязала къдренето на спирали, но все още носеше косата си на дълги тъмни вълни, беше с дебела черна очна линия, от която очите й изглеждаха великденско сини като бонбони. Спиралата й беше двойно нанесена, паякообразна и беше оставила черни петънца по кожата под очите й. Устните й бяха плътни. Лицето и тялото й представляваха серия от нежни извивки: розови бузи с намек за челюст, гърди, които леко преливаха от сутиена, обръч от кожа над колана на джинсите й.