Гиллиан Флинн - Мрак

После нещо изтрака, касетата се превъртя и се разнесе гласът на друго момиче, дълбок и носов:

— Здравей, Диондра, Джени е. Казах ти, че Бен Дей е дяволско изчадие, научи ли вече? Мисля, че той бяга от ченгетата. Сигурно утре в училище ще има голямо събрание. Не знам, само проверявам дали искаш да отидем.

Диондра се беше привела над телефонния секретар, сякаш й се искаше да го строши, все едно е животно, на което може да направи нещо. Обърна се, към Бен и кресна:

— Какво става, мамка му? — Цялата почервеня, запръска слюнки, а Бен тутакси изтърси каквото не трябва:

— По-добре да се прибирам.

— Да се прибираш ли? Какво става, Бен, мамка му, какво е това?

— Не знам, затова трябва да се прибера.

— Не, не, не, мамино синче такова. Безполезно, скапано мамино синче. Как така ще се прибираш у вас — за да те арестува полицията, а аз да седя тук, докато ти си в затвора? Ще ме зарежеш сама да чакам да се прибере баща ми ли? С проклетото ти бебе, от което не мога да се отърва?

— Какво искаш да направя, Диондра? — У дома. Това си повтаряше той.

— Тази нощ заминаваме от града. Останали са ми около двеста долара от нашите. Ти колко можеш да вземеш от вас? — Бен не отговори веднага, защото си мислеше за Криси Кейтс, чудеше се дали целувката им е нещо, заради което може да го арестуват, до каква степен всичко това е истина и дали ченгетата наистина са го погнали, когато Диондра се приближи до него и силно го шамароса по лицето: — Колко пари имаш у вас?

— Не знам. Имам малко спестени пари, а мама обикновено има сто-двеста долара, скрити някъде. Обаче не знам къде.

Диондра се олюля, затвори едното си око и погледна към будилника си.

— Майка ти стои ли будна до късно, ще бъде ли будна сега?

— Ако полицията е там, да. — Ако не, тя щеше да спи като пън, дори да е уплашена до мозъка на костите си. Това им беше стара семейна шега — майка им никога не посрещаше Нова година, защото заспиваше преди полунощ.

— Отиваме там и ако не видим полицейска кола, влизаме. Ще вземеш парите, ще си приготвиш малко дрехи и офейкваме оттук.

— И после какво?

Диондра се приближи до него и го потупа по още парещата буза. Гримът й се беше разтекъл по лицето, обаче той въпреки това усети прилив на… какво? На обич? На сила? На нещо. Прилив, чувство, нещо хубаво.

— Бен, миличък, аз съм майката на детето ти, нали? — Той кимна лекичко. — Добре, тогава ме изведи от града. Нека да се махнем. Не мога да го направя без теб. Трябва да тръгваме. На запад. Можем да спим на открито, в колата, каквото и да е. Иначе ще влезеш в затвора, а мен баща ми ще ме убие. Нали не искаш детето ти да е сирак? Не и ако има друг изход? Така че да тръгваме.

— Не съм направил онова, в което ме обвиняват, не съм — прошепна Бен най-сетне, а Диондра се облегна на рамото му и няколко къдрави кичура се промъкнаха в устата му.

— На кого му пука? — каза тя, долепила лице към гърдите му.

Сега

— Либи, забеляза ли? Мамка му, забеляза ли? — подскачаше Лайл на седалката.

— Какво?

— Псевдонимът на Диондра, който е използвала през цялото време, забеляза ли?

— Поли Палм, и какво?

Лайл се хилеше, дългите му зъби бяха най-светлата част от тялото му в тъмната кола.

— Либи, кое име беше татуирал брат ти на ръката си? Спомняш ли си имената, които обсъждахме? Моли, Сали и другото, което ми звучеше като име на куче?

— О, боже.

— Беше Поли, нали?

— О, боже — казах отново аз.

— Искам да кажа, това не е съвпадение, нали?

Разбира се, че не беше. Всеки, който пази тайна, няма търпение да я сподели. Това беше начинът на Бен да го направи. Уважение към тайната си приятелка. Обаче не можеше да използва истинското й име за татуировката, госпожица изчезваща Диондра. Затова беше взел името, с което тя се забавляваше. Представих си как прокарва пръсти по подутите линии, кожата все още го боли, горд е. Поли. Може би беше романтичен жест. А може би бе в нейна памет.

— Чудя се откога ли е татуировката — каза Лайл.

— Всъщност не изглеждаше толкова стара — отвърнах. — Все още беше, знам ли, ярка, изобщо не беше избледняла.

Лайл измъкна лаптопа си и го закрепи на долепените си колене.

— Хайде, хайде, трябва ми сигнал.

— Какво правиш?

— Не мисля, че Диондра е мъртва. Според мен е в изгнание. Ако си в изгнание и трябва да си избереш име, няма ли да се изкушиш да вземеш това, което си използвал преди, нещо, което знаят само неколцина приятели, ваша си шега и частица от… дома? Име, което гаджето ти може да си татуира на ръката и то би означавало нещо за него, нещо дълготрайно, което може да гледа. Хайде де! — тупна той лаптопа.