Гиллиан Флинн - Мрак

— О, мамка му! — потръпна той. Впери поглед в нас, после към вратата, все едно беше забравил, че магазинът е отворен. — Не ви чух да влизате.

— Вероятно заради музиката — провикна се Лайл и посочи към тавана.

— Много ли е силна? Сигурно. Чакайте. — Той хлътна в един кабинет отзад, изгледа ни и заяви, че се надява да си е струвало да намали музиката.

— Търся Трей Типано — казах. — Той ли е собственикът на магазина?

— Аз съм. Да, собственикът съм. Какво мога да направя за вас? — Излъчваше напрегната енергия, поклащаше се на петите си, хапеше отвътре устните си със зъби. Беше много красив, а лицето му изглеждаше ту младо, ту старо в зависимост от това под какъв ъгъл го гледаш.

— Добре. — Добре какво? Името му отекваше в мислите ми като заклинание, обаче сега какво да правя: да го попитал дали е бил букмейкър, дали познава Диондра? Да го обвиня в убийство? — Ами става дума за брат ми.

— За Бен.

— Да — изненадах се.

Трей Типано се усмихна със студена крокодилска усмивка.

— Да, отне ми секунда, но те познах. Сигурно по косата. И имаш същото лице. Ти си оцелялата, нали? Деби?

— Либи.

— Точно така. А ти кой си?

— Аз съм неин приятел — отговори Лайл. Усетих го как си нарежда да млъкне, да не повтаря грешката от разговора с Криси Кейтс.

Трей се зае да подрежда лавиците и стоките по тях, преструвайки се неумело, че е зает — все едно четеше книга, обърната наопаки.

— Познавал си и баща ми.

— Ранър ли? Всички познаваха Ранър.

— Ранър спомена твоето име при последната ни среща.

Той отметна назад опашката си.

— Така ли? Той умря ли?

— Не, живее в Оклахома. Смята, че ти по някакъв начин си… свързан с онази нощ, че може би ще можеш да хвърлиш светлина на случилото се. На убийствата.

— Да. Тази старец е луд, винаги е бил луд.

— Твърди, че ти навремето си бил букмейкър или нещо такова.

— Аха.

— И си бил сатанист.

— Аха.

Каза го с поизтрития като избелели дънки тон на бивш наркоман, на човек, чието спокойствие е нарушено.

— Значи е вярно? — попита Лайл. И ме погледна виновно.

— Да, Ранър ми дължеше пари. Много пари. И още ми дължи. Обаче това не означава, че знам какво се е случило в къщата ти онази нощ. Вече казах всичко преди десет години.

— По-скоро преди двайсет и пет.

Трей изви вежди.

— Ау, май да — съгласи се той, но не изглеждаше убеден, а лицето му се смръщи, когато събра годините.

— Ти познаваше ли Бен? — продължих да упорствам.

— Малко. Не съвсем.

— Често се натъквам на името ти.

— То се запомня — сви рамене той. — Вижте, навремето Кинаки беше адски расистко място. Не харесваха много индианците. Обвиняваха ме за много гадости, които не бях извършил. Това беше преди „Танцуващият с вълци“, нали ме разбирате? Там, насред нищото, беше ВСИ в НН.

— Моля?

— Виновен е скапаният индианец. Признавам, бях боклук. Не бях свестен тип. Но след онази нощ, след случилото се със семейството ти, адски се изплаших и се прочистих. Е, не веднага, но след около година. Спрях наркотиците, престанах да вярвам в дявола, по-трудно ми беше да престана да вярвам в Сатаната.

— Наистина ли си вярвал? — попита Лайл.

— Ами да — сви рамене той. Човек трябва да вярва в нещо, нали така? Всеки вярва в нещо.

Аз не, помислих си.

— Ако вярваш, че силата на Сатаната те е обладала, значи е така — каза Трей. — Обаче това беше отдавна.

— Ами Диондра Уърцингър? — попитах.

Той замълча, извърна се с гръб към нас, приближи се към зайчетата и погали едното с показалец през клетката.

— Какво целиш с това, Деб… извинявай, Либи?

— Опитвам се да намеря Диондра Уърцингър. Чух, че била бременна от Бен по време на убийствата и след това изчезнала. Някои хора твърдят, че за последно са я видели с теб и с Бен.

— О, мамка му, Диондра. Винаги съм знаел, че това момиче рано или късно ще ми докара неприятности. — Този път той се ухили широко. — Човече, Диондра. Нямам представа къде е, тя все бягаше, все правеше драми. Бягаше, техните вдигаха врява до бога, после се прибираше у дома, известно време се преструваха на доброто семейство, после техните ставаха гадняри — абсолютно я пренебрегваха, — а тя изпитваше нужда от драма, забъркваше каши, бягаше, все нещо. Абсолютна сапунка. Сигурно накрая е избягала, решила е, че не си струва да се прибира у дома. Проверихте ли в указателя?

— Обявена е за изчезнала — осведоми го Лайл и отново ме погледна, за да провери дали съм ядосана, че се е намесил. Не бях.

— О, тя е добре — каза Трей. — Според мен живее някъде под някое от откачените си имена.