Гиллиан Флинн - Мрак

Сега

Събудих се с усещането, че съм сънувала майка си. Адски ми се ядяха нейните странни хамбургери, на които винаги се подигравахме, пълнени с моркови, парченца ряпа и понякога дори с плодове. Което беше странно, защото аз не ям месо. Обаче ми се дояде такъв хамбургер.

Тъкмо се чудех как се приготвя това чудо, когато ми звънна Лайл с молбата си. Само още веднъж. Все това повтаряше: да поговоря само с още един човек и ако нищо не излезе, се отказваме. Трей Типано. Трябвало да намеря Трей Типано. Когато му обясних, че ще е много трудно да го издиря, Лайл ми каза адреса му.

— Лесно е, той има свой бизнес, „Фуражи Типано“ — осведоми ме Лайл.

Искаше ми се да му кажа „добра работа“ — колко ли пък лесно е успял да изрови това? — обаче не го сторих. Лайл ми обеща жените на Магда да ми платят петстотин долара, ако говоря с Трей. Бих го направила и безплатно, но въпреки това приех парите.

Всъщност знаех, че ще продължа да правя така, че няма да спра, докато не открия някакъв отговор. Вече бях сигурна, че Бен знае нещо, обаче мълчи. Затова продължавах. Помня, че веднъж по телевизията гледах един много разумен консултант по проблемите на любовта. Съветът му гласеше: „Не се отчайвайте, всяка връзка е провал, докато не намерите подходящия човек“. Точно така се чувствах и по отношение на това нещастно търсене: всеки човек, с когото разговарях, щеше да ме разочарова, докато не намеря онзи, който ще ми помогне да разгадая случилото се през онази нощ.

Лайл щеше да дойде с мен във „Фуражи Типано“, отчасти защото искаше да види какво представлява Трей Типано, отчасти защото този тип го притесняваше. („Нямам доверие на сатанисти“.) „Фуражи Типано“ се намираше източно от Манхатън в Канзас, насред парче селскостопанска земя, вклинено между новите предградия. Сградите бяха безизразни и чисти. Изглеждаха фалшиви като магазинчетата за фалшиви сувенири от Дивия запад в Лиджъруд — място, където хората само се преструваха, че живеят. Отляво четвъртитите къщи най-сетне отстъпиха на смарагдова лагуна от трева. Игрище за голф. Чисто ново и мъничко. В студения утринен дъжд там имаше няколко човека, извити и прегърбени, които замахваха със стиковете си и приличаха на знаменца в жълто и розово на фона на зеленината. После фалшивите къщи, фалшивата трева и мъжете с пастелни ризи изчезнаха точно толкова бързо, колкото се появиха, и пред погледа ми се ширна поле с красиви кафяви джерсейски говеда, които ме гледаха очаквателно. И аз ги гледах — кравите са сред малкото животни, които, изглежда, наистина те виждат. Взирах се толкова съсредоточено, че пропуснах голямата стара тухлена сграда с надпис „Типано — фуражи и селскостопанско оборудване“, та се наложи Лайл да ме потупа по рамото: ЛибиЛибиЛиби . Рязко натиснах спирачките и прелетяхме като хидроплан петнайсетина метра, а усещането ми напомни как се чувствах, когато Ранър ме пускаше, след като ме е завъртял шеметно. Рязко завих към застлания с чакъл паркинг.

Пред магазина беше паркирана само една кола, а мястото изглеждаше позападнало. Циментовите фуги между тухлите бяха пълни с кал, а детската въртележка близо до входната врата — една четвърт въртележка — беше с липсващи седалки. Докато се качвах по широките дървени стълби по дължина на предната фасада, неоновите светлини по прозорците светнаха. „Имаме лами!“ Странни думи, когато ги видиш изписани в неоново. От един от стълбовете на сградата висеше метална табелка „Севин 5% на прах“.

— Какво е японски пъдпъдък? — попита Лайл, щом стигнахме на най-горното стъпало.

Когато отворих вратата, издрънча звънче и ние влязохме в помещение, в което беше по-студено, отколкото навън — климатикът беше надут, уредбата също и от нея се носеше джазова какофония — саундтрак за мозъчен удар.

Зад дългия плот бяха подредени пушки в лъскав шкаф със стъкло, примамливо като повърхността на езеро. До дъното на магазина се нижеха редове с торби с торове и пелети, търнокопи, пръст и седла. До далечната стена имаше метална клетка с два немигащи заека. Най-тъпият домашен любимец на света, помислих си. Кой би искал у дома животно, което стои, трепери и сере навсякъде. Казват, че можеш да ги научиш да ходят в тоалетна, но не е вярно.

— Недей… нали разбираш — казах на Лайл, който въртеше глава като луд и очевидно навлизаше в режима си на разпитващ, — просто недей…

— Няма.

Влудяващият джаз продължаваше, когато Лайл се провикна: „Ехо!“ Не виждах нито един работник, нито пък клиент, но пък беше късната сутрин на дъждовен вторник. Почувствах се като дрогирана от музиката и от ослепителната светлина на безмилостните флуоресцентни лампи. След това различих движение някъде далеч в дъното, навеждане на една от пътеките, и закрачих към фигурата. Мъжът беше тъмен, мускулест, с черна коса на конска опашка. Отстъпи назад, когато ни видя.