Дэвид Хосп - Бандата от Чарлстаун

— Аз не бих могла да ви извинявам за каквото и да било, господин Фин — не аз съм тази, която раздава прошките. Но все пак ще отговоря на вашия въпрос. Защото, пристигайки днес тук, аз дойдох с пълното съзнание, че ще сторите всичко възможно да опетните докрай паметта на съпруга ми. Но аз няма да позволя подобно нещо! Не мога да го позволя! Защото имам дъщеричка, която е само на една годинка и е моето единствено най-близко и скъпо същество на този свят, така че не мога да позволя подобни неща да ме извадят от релси! Единственото, което тя ще има от баща си, са моите спомени за него и точно затова не мога да ви позволя да ги разрушите! Да, знам, че съпругът ми не бе идеален, ала беше добър човек — много по-добър, отколкото ви се иска аз да вярвам! Наясно съм, че ако се поразровите повечко, ще откриете по нещо мръсно за всекиго на този свят. Ала независимо колко кал ще хвърлите по мен или съпруга ми, няма да успеете да ми отнемете любовта ми към него! Няма да ви го позволя!

Последното изречение прозвуча с такава непоколебима решителност, че разчувства дори Фин. През всичките тези години на газене из дребнавите емоции, ръководещи човешкия дух, които всеки граждански съдебен спор извикваше наяве, той никога не бе попадал на човек с такава душевна сила като тази, демонстрирана от вдовицата срещу него. И за първи път в успешната си адвокатска кариера той си даде сметка, че започва да се мрази.

— Защо не приехте предложението за федерална субсидия?

Този въпрос бе зададен чисто импулсивно.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че, както сочат нашите изчисления, федералното правителство щеше да ви отпусне повече от два и половина милиона долара. При това освободени от данъци. А сега, с всички такси по адвокати и съдебни инстанции, да не говорим пък за процентите от евентуално финансово обезщетение, ще се наложи да убедите съдебните заседатели да ви отсъдят най-малко пет милиона, ако държите да получите същите пари. Според мен поемате огромен риск. Защо не се съгласите на извънсъдебно споразумение?

Госпожа Танъри се отпусна на стола си и отбеляза:

— Господин Фин, знаете ли колко продължи федералното разследване миналата година? — Фин поклати глава. — Седемнадесет дена. Седемнадесет дена бяха всичко, което правителството благоволи да отдели от времето си за този случай. Като че ли хората предпочитаха да не знаят подробностите по случилото се. Да, обаче аз държа да знам!

— Но дори и в крайна сметка да спечелите това дело, няма никакви гаранции, че ще предизвикате подновяване на разследването! — изтъкна логичното Фин.

— Случвало ли ви се е някога да обичате някого истински, господин Фин? — погледна го с тъжна усмивка вдовицата. — Имали ли сте някога духовна половинка? Да, вероятно въпросът ми не е особено деликатен. Защото той предполага, че човек трябва да има душа. Но ако все пак някога сте имали духовна половинка и ако този човек ви е бил отнет от живота без никакво рационално обяснение, вероятно ще разбере защо го правя. Просто имам нужда да получа някои отговори. Затова не мога да се откажа!

След тези думи двамата се вторачиха един в друг. Погледите им останаха приковани необичайно продължително — и двамата като че ли зърнаха в другия разбиране, което излизаше извън пределите на ролите, отредени им в това съдебно гледане.

Фин най-сетне разбра основанията й да не се отказва от делото, а тя пък прочете в очите му, че е разбрана.

Почувства се още по-неловко заради необходимостта да продължи да я подлага на въпросите, изисквани от неговата работа. Запита се дали тя усеща, че той няма друг избор, но после си каза, че това всъщност няма значение.

— Свършихте ли? — обади се адвокат Барнълк, нарушавайки необичайното мълчание, което се бе възцарило в залата.

Скот Фин го изгледа надменно и отговори:

— Не. Трябват ми още час-два, докато приключа с въпросите си.

Рич Лоринг, главният щатски прокурор на Масачузетс, седеше на бюрото си, когато в офиса му се появи лейтенант Флеърти. Бюрото беше от чист махагон, с кожена тапицерия и внушаваше власт и влияние. Всъщност, подобно впечатление налагаше и цялото помещение, с тъмната си ламперия и тапети в масленозелено.

От прозорците се виждаше заливът на Бостън, а от другата му страна — сградата на федералния съд, издигаща се в близост до небостъргачите. Постройката беше завършена съвсем наскоро, през 1998 година — ярък символ на безграничния икономически прогрес на страната и на оптимизма на времето.