Дэвид Хосп - Адвокат за милиони

— Няма да го направиш. Нямаш никакви доказателства.

— Доказателства? — Адвокатът се изсмя. — На кого му трябват доказателства? Аз имам напълно правдоподобна версия за най-голямата кражба на изкуство в историята. Сигурен съм, че тази версия досега не е била проверена подробно от полицията. Ченгетата биха се заели сериозно с теб. Твърде прибързано са те подминали и са разследвали хора, които според тях са били по-вероятни извършители. Но сега ще ти отделят толкова време, колкото им е необходимо. Ще те проверяват до дупка. Ще прегледат всичките ти документи, ще претърсят апартамента ти, ще проверят дали наскоро не си взимал под наем складови помещения. Дори и да не съм прав, ще ти създадат доста сериозни неприятности. Предполагам дори, че човек на твоята възраст може и да не издържи на целия този тормоз. Стресът е опасен убиец — така казват.

— И защо би го направил?

— Защото клиентът ми е мъртъв. Защото едно момиче изгуби баща си. И защото искам да знам защо. — Фин посочи към стола. — А сега седни, ако обичаш.

Бас се отпусна на стола. Затвори очи и отново се обърна към слънцето.

— Какво ще направиш — попита, — ако призная, че съм аз? Ще кажеш ли на полицията?

— Зависи.

— От какво?

— Дали ще ми дадеш основателна причина да им кажа.

Бас седя мълчаливо и неподвижно много дълго време.

— Аз умирам — накрая каза той.

— Всички умираме — отвърна адвокатът.

— Лекарите казват, че ми остава най-много година.

— Съжалявам, но това не е причина.

Бас отвори очи и взе чашата си. Този път дори не го помириса, направо отпи глътка.

— Аз обичам музея — каза. — Обичам всичко, което той олицетворява. Можеш ли да си представиш как са построили нещо толкова красиво? И то само един човек. И после да остави на света цялата тази красота за вечни времена? Това е може би едно от най-великите постижения. — Той се загледа в далечината. После се обърна към Фин и погледът му се изостри. — Това място ми спаси живота. То ме хранеше и обличаше. То ме приюти. Дори повече, даде ми смисъл на живота. В някои отношения то ми даде живот. Сигурно ти се струва малко налудничаво.

Фин поклати глава.

— Не, не ми се струва. Но не обяснява защо би откраднал от такова място.

— За да го спася.

— Не разбирам.

— Виж, нямах голям избор. Джими Бългър можеше да бъде — как го каза? — много убедителен.

— Заплаши да те убие ли?

— Не, не. Той ме познаваше добре. Знаеше, че никога няма да навредя на музея само за да спася себе си.

— Тогава какво?

— Заплаши да ми отнеме всичко. Да го отнеме от света. — Фин гледаше безчувствено към стареца, докато той продължи с разказа си: — Доста дълго живях в този квартал. Познавах майката на Бългър и се държах добре с нея. Той не ме закачаше изобщо до онзи проклет ден, когато дойде при мен и ми каза, че негов приятел искал да обере музея. Направо побеснях. Казах му, че ще предупредя полицията още сега. Тогава той използва единственото нещо, с което можеше да ме изнудва и което беше любовта на живота ми. Каза ми, че ако не им помогна, ще изгорят музея до основи. Това не бяха празни думи. Знаех, че разполага с хора и реално можеше да осъществи заплахата си. Огънят винаги е бил най-голямата опасност за музея. Дори и да изгасят пожара, щетите за сградата и унищожените от огъня и дима произведения на изкуството щяха да са катастрофални. Той ми каза всичко това — каза ми какво точно ще направят. После ме сграбчи за раменете и добави: „Сам, само ти можеш да спасиш музея“. — При този спомен ръцете на Бас се разтрепериха и той отпи отново от виното. — Това беше изнудване, но въпреки всичко приех. Сключихме сделка — да извършат само веднъж кражбата и после да оставят музея на мира.

— И ти избра картините — каза Фин.

— Да. Те искаха най-ценното и да не е много като количество. Аз им го дадох.

— С изключение на „Похищението на Европа“ от Тициан.

— Вярно е. Не им дадох Тициан. Бългър много се ядоса, когато на следващия ден прочете във вестниците. Не им бях казал, че това е най-ценната картина в музея, но и за нищо на света не бих го сторил. Разказват, че госпожа Джак била много горда, когато купила картината. Тя организирала парти, за да отпразнува събитието, и с тази придобивка обявила, че събирането на експонати за музея е приключило и колекцията е завършена. Моето предателство не би стигнало чак дотам, че да жертвам тази картина. В крайна сметка Бългър го преглътна. Предполагам, че дори си е казал, че така е станало по-добре, защото е предизвикал объркване сред полицаите — особено като се добави и импровизираната плячка на Девън Мали.