Дэвид Хосп - Адвокат за милиони

— Ами оправям се — отговори Фин, но видя, че Лиса не е убедена. — Сериозно ти говоря.

Още не бяха решили за Сали и тя още живееше при него. И двамата знаеха, че наближава времето, когато ще трябва да вземат решение.

Лиса се намръщи.

— Не мога така, шефе.

— Знам. Споменах ли, че изглеждаш страхотно? — попита Фин. Тя беше обещала да не носи бяло на сватбата си и така и направи. Лиса беше реалистка, не романтичка.

— Благодаря за комплимента. Лично аз се чувствам като парцал.

— Сутрешното гадене свършва след първото тримесечие, нали? — попита той. — Много скоро ще свърши и при теб.

— Казват, че при всеки е различно. А и сменяш темата.

— Така е.

— Не може да постъпваш по този начин — продължи Лиса. — Вече не. Детето не е като приятелка или любовница. Не можеш да я държиш на каишка, докато вземеш окончателно решение какво да правиш с нея. Децата са по-беззащитни от нас, възрастните.

— Говориш така, все едно че не познаваш нашата Сали.

— О, моля те, Фин. Не виждаш ли как те гледа? Ти си нейният герой. Гледа те както едно щастливо хлапе гледа баща си. Гледа те с мечтата някой ден да се омъжи за човек, който да се грижи за нея, както ти се грижиш сега. Както би трябвало родителите да се грижат за децата си. Трябва да го имаш предвид, да го забележиш и да реагираш. Защото ако оставиш нещата да продължат така — ако я оставиш да свикне — и тогава я изоставиш… Тогава господ да ти е на помощ.

— Знам. Още го обмислям. Очаквах да си имам доста неприятности с нея. Мислех си, че ще се мразя, задето съм я взел да живее при мен. Истината обаче е точно обратната.

— Страхотно. Само не си прави илюзии, осъзнай цялата сериозност в какво се забъркваш. Веднъж ангажираш ли се, няма връщане назад.

Фин кимна.

— Ще го измисля.

— Трябва да е скоро. — Лиса го изгледа още секунда-две, докато вървяха към Козловски и Сали. — Нещо друго притеснява ли те?

— Не — отвърна той. — Какво друго би могло да ме притеснява. — Дали Лиса щеше да го пита за картините? Не знаеше какво би й отговорил. Тя обаче не го попита, само се надигна на пръсти и го целуна по челото.

Благодари се на съдбата, че тя не го попита. Доста щеше да му е неприятно, ако се беше наложило да я лъже.

Няколко седмици държа на думата си, че ще се откаже от разследването на обира. Опита се да спази обещанието си по-дълго, но въпросите не му даваха мира. Фактите и хипотезите сякаш танцуваха в главата му някакъв хипнотизиращ танц и в крайна сметка той беше обсебен от мисълта да разплете случая докрай. И така, сам и тайно от останалите, нощно време сърфираше в интернет за допълнителна информация — за обира в музея „Гарднър“ и за всеки, за когото имаше подозрения, че е замесен. А когато и това не стигна, той прибягна до услугите на някои частни детективи, които от време на време използваше за дребни задачи — задачи, които не си струваха труда и времето на Козловски. През цялото време запази в тайна обсебилото го желание.

В петък следобед, в деня преди Четвърти юли и една седмица след като Лиса и Козловски се ожениха, той извади записките си и отново ги прочете. Вече нямаше как да продължи да го избягва. Въздъхна тежко и проведе телефонното обаждане. После излезе навън, качи се в колата си и отиде в музея.

Докато влизаше в музея, очакваше да се задейства алармата и пазачите да се втурнат към него, сякаш той беше причината картините да се изгубят отново. Разбира се, нищо подобно не се случи. Жената на рецепцията дори не го погледна в очите, когато му взе дванайсетте долара входна такса. Наблизо мина пазач, който само хвърли бегъл поглед към Фин, кимна вежливо за поздрав и отмина.

Адвокатът изкачи бавно стъпалата. Атмосферата в сградата като че се беше променила откакто двамата с Козловски бяха идвали тук. Тогава обирът за него беше само в кръга на теориите и догадките. Беше мит. Събитията, развили се преди двайсет години, тогава още не бяха засегнали живота му. Сега изпитваше лични чувства към случката.

От стълбището зави и тръгна по коридора към Холандската зала. Там нямаше никого, залата беше пуста. Картините на стената сякаш скърбяха по празните рамки, които висяха окачени заедно с тях.

Отиде и застана пред мястото, където беше висяла „Концертът“ на Вермеер. Никога не я беше виждал на живо, само беше гледал фотографии и документални филми, в които хората тъгуваха за изгубената красота. Запита се дали и той би реагирал така, или по-скоро щеше да подмине събитието с пренебрежение, дори може би да подхвърли някоя шега за абсурдността на ситуацията, в която загубата на някакви картини се честваше като смърт на човек.