Майк Лосон - Двойни игри

Затова тя щеше да чака благоприятния шанс. Той винаги се появяваше.

Не след дълго Демарко успя да завърже разговор с един от служителите на Доблър. Нямаше проблеми с разпознаването просто защото в бара имаше неколцина мъже с табелка на фирмата на ревера. Един от тях поведе обичайния за подобни случаи разговор с бармана — тоест за шансовете на „Редскинс“ срещу „Игълс“ в неделя. Изненадващо този човек обяви, че „червените“ със сигурност ще сритат облечените в зелено задници на „орлите“. Изненадата беше двустранна: първо, защото шансовете на „червените“ клоняха към нулата поради отличната форма, в която се намираше отборът на Вашингтон, и второ — защото голяма част от запалянковците във Филаделфия бяха горещи привърженици на „орлите“. Всъщност прилагателното „горещи“ беше твърде меко за техния фанатизъм. А когато някой си позволяваше да обяви на всеослушание във филаделфийски бар, че очаква загуба на „Игълс“, това беше равносилно на самоубийство.

В случая обаче то беше поводът, който очакваше Демарко. Седнал през два стола от смелчагата, той небрежно подхвърли, че е от Вашингтон, но винаги е подкрепял „Редскинс“. Контактът беше установен. Двамата се превърнаха в обкръжени от диваци каубои, които, опрели гръб в гръб, очакваха да бъдат скалпирани заради съмненията си в качествата на любимия на цяла Филаделфия отбор. Скоро Демарко получи шанс да зададе първия си въпрос за Доблър. Разбира се, преди това предложи на новия си приятел — името му беше Чък, едно сърцераздирателно описание на начина, по който Доблър почти го изхвърлил от кабинета си, въпреки че бе пропътувал цялото разстояние от Вашингтон, за да се срещне с него. На което Чък отговори, че изобщо не е изненадан, тъй като Доблър е негодник. Ето го моето момче, доволно си помисли Демарко.

Чък потвърди всичките му подозрения — Доблър наистина се оказа безскрупулен и стиснат и изобщо не го бе грижа за хората, с които работеше. Уволнявал дори за един неприязнен поглед — сподели Чък, а после разказа и нещо наистина интересно. При основаването на компанията си Доблър се конкурирал с четири фирми от охранителния бизнес. Три от тях фалирали, защото охраняваните от тях сгради станали обект на серия от успешни нападения. Доблър се срещнал със собствениците им и обявил, че ако искат офисите им да не бъдат обект на грабеж, те трябва да сключат договор с компания, която може да ги пази. Тоест с неговата. По онова време плъзнали слухове, че грабителите били наети от самия Доблър, но нищо не било доказано.

На въпроса дали приемането на законопроекта на Бродрик ще се отрази добре на компанията, Чък отговори:

— Проклет да съм, ако знам. Моята работа е свързана с охранителния бизнес. — После направи кратка пауза и добави: — Но лично аз харесвам това, което говори Бродрик…

Идит Бакстър притежаваше три жилища: имение на брега на океана близо до Кармел, „хижа“ с хиляда квадратни метра разгъната площ на езерото Тахо и луксозен мансарден апартамент в Манхатън. Ема имаше късмет, че в момента Идит се намираше в Ню Йорк. Другите две места звучаха доста интригуващо, но Манхатън беше по-близо.

Без да се обажда предварително, Ема влезе във фоайето и каза името си на портиера. Отначало Идит отказа да я приеме. По телефона за вътрешна връзка тя призна, че я помни много добре, но в момента не е в настроение за гости. Макар и неохотно, Ема беше принудена да съобщи причината за посещението си — някои неща около сина на Идит. Почувства се неудобно, въпреки че обяснението й беше близо до истината.

Асансьорът спря директно в апартамента, който заемаше целия последен етаж. Идит я чакаше в антрето. Беше боса, облечена в избелели джинси и синя блуза с дълъг ръкав. При последната им среща тази жена беше слаба и стройна, но си личеше, че дължи добрата си фигура на диета и добър личен треньор. Сега беше слаба, но по съвършено друг начин: измършавяла, с хлътнали бузи и набръчкана шия. Джинсите едва се държаха на кльощавите й бедра. Под очите й имаше тъмни торбички от недоспиване, а косата — обикновено златистокафява и безупречно поддържана, сега беше изпъстрена със сиви нишки и стърчеше във всички посоки. Изглежда, не беше ходила на фризьор поне два месеца. Единствено очите й бяха същите: ясни и блестящи, излъчващи изключителна интелигентност и непреклонна воля.

Идит не прояви желание да бъде любезна и дори не покани Ема във вътрешността на апартамента.