Майк Лосон - Двойни игри

После той овладя колата и спря перпендикулярно на пътя. Предните колела останаха на асфалта, а задните заораха в крайпътния чакъл.

В следващата секунда той рязко извъртя глава и погледна наляво, очаквайки някой да се вреже в него. Очите му бяха разширени от ужас. За щастие колата отзад спазваше разумна дистанция, а не като него — залепен за задницата на влекача.

Главата му безсилно клюмна на волана. Дишаше тежко, със затворени очи. Остана така в продължение на една безкрайна минута. Все още не можеше да повярва, че не се заби във влекача, не се преобърна и никой отзад не връхлетя отгоре му. Движението бързо блокира. Няколко души бяха изскочили от колите си и тичаха към катастрофиралите автомобили. С треперещи пръсти Демарко разкопча колана, слезе от колата и се заклатушка към преобърнатия камион. През челното стъкло се виждаше фигурата на шофьора, останала на седалката благодарение на предпазния колан. Човекът явно нямаше сериозни наранявания, но беше бесен, тъй като не можеше да се освободи от колана и да се изправи. Един от мъжете отвън му подвикна да запази спокойствие, защото вече е позвънил на 911. Броени секунди по-късно Демарко установи, че водачът на ударената от ремаркето кола не бе имал този късмет и беше мъртъв.

Четири часа след катастрофата Демарко вкара колата си в паркинга на компанията „Доблър Секюрити Систъмс“. Разбира се, той звънна да предупреди, че ще се забави поради пътен инцидент, но секретарката на Доблър възприе новината така, сякаш никой никога не беше закъснявал за среща с нейния шеф. Когато влезе в офиса на Доблър, въпросната секретарка — кльощава особа над петдесет с очила с метални рамки, увиснали на верижка от сбръчканата й шия — хладно го уведоми, че тъй като Демарко бе закъснял за срещата, мистър Доблър се бе заел с нещо друго и той трябваше да почака. Докато изричаше тези назидателни слова, пръстите й несъзнателно мачкаха книжна салфетка, парченца от която се сипеха в скута й. Демарко остана с впечатлението, че тази жена по цял ден трепери, засипвана от гневни крясъци. Имаше мрачното предчувствие, че ако в този момент Доблър извика да му донесе чаша кафе, бедната жена щеше да подскочи на метър от тапицирания си стол.

Един час по-късно най-после беше поканен в кабинета на Доблър. Три от стените на просторния кабинет бяха запазени за сертификати, дипломи и рамкирани снимки — явно за да впечатляват посетителите с изключителния принос на домакина за благото на „Града на братската обич“. Най-много бяха благодарствените писма от различни граждански организации, имаше фотографии с детския бейзболен отбор на Филаделфия, спонсориран лично от Доблър, плюс една вестникарска снимка, на която се виждаше как благодетелят разпределя порции от коледната пуйка на опашка от мъже с вид на заклети алкохолици.

Но живият Доблър не го впечатли с особена човечност. Беше едър петдесетгодишен мъж със зачервено лице, чийто цвят със сигурност преминаваше в мораво в мига, в който нещо го ядосаше. Имаше тъмна, късо подстригана коса, хищни челюсти и оцъклени тъмни очи, които сякаш заплашваха да изскочат от орбитите си под натиска на високото кръвно налягане. Беше висок около метър осемдесет и пет и тежеше някъде към сто и двайсет килограма. Очевидно бе от хората, които обичат да решават спорове не толкова с аргументи, колкото с физическа заплаха. Беше облечен с бяла риза с къс ръкав и евтина на вид синя вратовръзка на червени райета. Демарко беше готов да заложи петдесет долара, че Доблър носи черни обувки с връзки и бели чорапи, но не получи възможност да провери дали е така, защото домакинът не напусна мястото си зад бюрото.

За да си уреди среща с Доблър, Демарко беше принуден да каже почти цялата истина. Призна, че работи за Конгреса като юридически съветник на комисия, която вземаше присърце (и, разбира се, одобряваше) дейността на компании като тази на Доблър. Несъществуващата комисия му бе възложила да уточни някои факти с мистър Доблър и после да изготви съответния доклад. Демарко започна с това, че би искал да научи малко повече за Доблър, след което се оказа, че почти не се налага да отваря уста. Явно мистър Кен Доблър обичаше да говори за личните си постижения повече от всичко на света.

Увертюрата бе в очаквания стил „Линкълн“ — раждане в затънтен и отчайващо изостанал край, оцеляване благодарение на милосърдно подхвърлени трохи и подарени дрехи. Цял куп роднини несретници, майка светица и баща негодник. Спасила го армията. Постъпил доброволец веднага след гимназията, там бързо оценили способностите му и го изпратили да учи за сметка на Чичо Сам. Така станал офицер и джентълмен. Известно време работил за военното разузнаване. Отказа да сподели с Демарко с какво точно се е занимавал там.