Майк Лосон - Двойни игри

Също така единодушно признавали, че Мустафа бил много емоционален, лесно се обиждал и постоянно недоволствал. Месец преди инцидента в Капитолия той загубил дело за пътен инцидент, което според собствените му думи се дължало на религиозното предубеждение на съдията. Колата му била ударена странично от човек с бял цвят на кожата, който заявил в съда, че Мустафа минал на червено. Мустафа се заклел, че светофарът светел зелено, но съдията взел страната на белия. В резултат Мустафа бил изхвърлен от съдебната зала, защото се разкрещял и започнал да обижда съдията, наричайки го „глупак и лицемер“.

Приятелите му признали, че бил много ядосан, но категорично изключили вероятността това дело да е повлияло на решението му да взриви Капитолия. ФБР обаче установило, че съдебното решение оказало силно влияние върху живота на Мустафа. Таксиметровата компания, за която работел, представлявала организация без особени правила, в която работели предимно временни работници със собствени автомобили. Застраховките се плащали от самите водачи, а не от компанията. По неустановени причини Мустафа пропуснал поредната вноска и не получил пари, с които да ремонтира своето такси и колата на другия участник в инцидента. А това означавало, че не става въпрос само за едно изгубено дело. Той не бил работил в продължение на цял месец и нямал средства за препитание. А различните кредитни институции го притискали да погаси дълговете си.

И тук, както в случая с похитителя на самолета Юсеф Халид, ФБР подозирало, че Мустафа има съучастници. Някой бе дал на Халид пластмасовия пистолет, който безпроблемно качил на борда; някой бе дал на Мустафа бомбата, направена от отделни блокчета C-4. Според ФБР тази бомба не бе експлодирала по чиста случайност — една от жичките към детонатора се бе оказала откачена, вероятно когато Мустафа е обличал шлифера си. Но някой бе направил бомбата и това едва ли е бил Мустафа.

ФБР имаше конкретни доказателства за участието на терорист от Ал Кайда в опита за взривяването на пристанищния тунел в Балтимор. Те бяха убедени, че такова участие има и в акциите на Мустафа Ахмед и Юсеф Халид, но все още нямаха конкретни доказателства. Съпоставката на фактите обаче беше категорична — литературата в дома на Мустафа, недоволството му от съдебната система, сложната за изработка бомбена жилетка, финансовите му проблеми. Във ФБР бяха убедени, че той бе имал мотив да извърши терористичния акт в Капитолия, активно подпомогнат от някоя радикална групировка.

Но истинският проблем не бе Мустафа, а човекът, който го бе застрелял, сподели с въздишка Демарко.

Казваше се Роли.

— Роли? — вдигна вежди Ема.

— Да — кимна Демарко. — Пълното му име е Роланд, но всички му казват Роли.

Роланд Патерсън беше нисък и дебел, с болни крака и вечно учудено изражение на лицето. Охраняваше входа на Капитолия, насочвайки посетителите към металния детектор. При включване на алармата ги караше да вадят монетите и ключовете от джобовете си. С това се изчерпваха служебните му задължения.

— Никога не съм разговарял с него, но го виждам всяка сутрин преди работа — поясни Демарко. — Един поглед и ти е ясен. Другите полицаи се мотаят наоколо и си подхвърлят закачки, които през по-голямата част от времето са насочени към него. Той е от хората, които винаги са обект на закачки — най-вече заради учуденото и объркано изражение на лицето си.

Под закачки Демарко имаше предвид фрази от сорта на „Хей, Роли, я иди да купиш кафе“. При такова подмятане Роли бърчи вежди и лицето му се сгърчва. Сякаш му предстои да вземе изключително сложно и трудно решение. Откъде да купи кафе? В какви чаши? Той ли ще го плати, или трябва да поиска пари от колегите си? Демарко не разполагаше с доказателства, че Роли е глупав. Беше просто човек, който мислеше бавно и му трябваше доста време за отговор.

Той винаги работеше на един и същ вход, където можеше да поседне. Вероятно имаше някакво заболяване на краката, което му пречеше да прави обиколки на периметъра си.

— В деня, в който убива Мустафа Ахмед, Роли прави две доста необичайни за него неща — продължи Демарко. — Първо, отива да се поразходи по време на почивката си. Обикновено я прекарва в стаичката, в която охраната закусва, и прелиства вестниците. Но в този ден, въпреки че навън е кучешки студ, той решава да се разтъпче около сградата и съвсем случайно спира да поговори с двамата си колеги, които охраняват бариерата към Западната тераса. Второто необичайно нещо е решението, което взема с изненадваща бързина.