Майк Лосон - Двойни игри

— Е… — заекна той. — Той наистина е сладък. Ема тук ли е?

— В кухнята — отговори по обичайния си начин Кристин, след което се отдалечи, успокоявайки с нежен шепот опънатите нерви на Джо.

Ема седеше на кухненската маса и четеше икономическите страници на „Уошингтън Поуст“. Демарко знаеше, че тази жена разполага със средства и може би именно по тази причина четеше борсовите котировки, а не репортажите за боксови мачове.

Тя също беше висока и стройна като Кристин. Аристократични черти на лицето, което имаше профила на императриците, изсечен върху древните монети. Идеално прав нос, високо чело, умни сиво-сини очи. Късата й сребристоруса коса беше безупречно подстригана. Десет, а може би и петнайсет години по-възрастна от Демарко, тази жена беше в далеч по-добра форма от него. Редовно играеше софтбол и участваше в маратони, но не само за да поддържа формата си. Ема беше от хората, които обичат да побеждават.

Демарко пристъпи към масата и си наля чаша кафе. Много харесваше кафето на Ема. Нямаше как да е другояче, след като един пакет струваше четирийсет долара. Настани се насреща й. Тя не му обърна внимание, потънала в четене.

— Хей, току-що се запознах с новото ти куче — подхвърли той.

— Не започвай пак! — мрачно промърмори Ема.

— Как му е името между другото? — широко се ухили Демарко.

— Какво искаш? — хладно го попита тя, без да вдига поглед от вестника.

— Искаш ли да чуеш една конспиративна теория?

— Има си хас! — отвърна тя, вдигна очи към него и се усмихна. — Обичам конспиративните теории. Те почти винаги се оказват неоснователни, но въпреки това обичам да ги слушам.

— Искаш да кажеш, че не вярваш в конспирациите? — вдигна вежди той. — Точно ти?!

Ема безспорно беше най-загадъчната личност, която познаваше. Тя категорично отказваше да говори за своето минало, а Демарко, макар че я познаваше от повече от десет години, знаеше за него точно толкова, колкото и при първата им среща. Имаше дъщеря, въпреки че беше лесбийка. Той обаче не знаеше дали става въпрос за биологично или за осиновено дете. Нямаше представа и за произхода на богатството й. Знаеше, че някога беше работила в Агенцията за военно разузнаване (АВР), и това беше всичко. Не беше наясно дали е била офицер или цивилен сътрудник, дали е била агент, или е управлявала агенти, или пък просто е била анализатор на шпионска информация. Разбира се, дейността й за Агенцията попадаше в графата „Строго секретно“, но дори да не беше така, тя пак не би споделила нищо за нея.

Ема твърдеше, че не поддържа никакви контакти с Агенцията, но Демарко подозираше, че не е точно така. От време на време тя изчезваше, а когато се появяваше отново, нямаше загара на човек, който се връща от почивка. Тя познаваше хора на абсолютно всички нива на държавното управление, но особено тесни бяха връзките й с хора от разузнаването и правораздаването. Познаваше експерти, използващи противозаконни умения като електронно подслушване, фалшификации и отваряне на сейфове. Всички те откликваха с готовност в момента, в който Ема се нуждаеше от услугите им — може би от лоялност, може би по силата на някакви специални правомощия. Демарко знаеше само едно — Ема вярваше във всякакви конспиративни теории просто защото самата тя е била автор на много такива.

Запознаха се при доста необичайни обстоятелства — всъщност той й спаси живота. Бе оставил свой приятел на летище „Роналд Рейгън“ и се готвеше да напусне паркинга, когато една непозната, елегантно облечена жена на средна възраст скочи в колата и му заповяда да кара към Пентагона. Вместо отговор на озадачените му въпроси, тя просто се обърна, махна към двама мъже, които тичаха към тях, и му каза, че ако не настъпи газта, и двамата ще бъдат ликвидирани. Той се подчини, а двамата зад тях наистина откриха стрелба. Ема извади мобилния си телефон и поиска помощ от Пентагона. Пет минути по-късно бяха пресрещнати от хеликоптери и микробуси на специалните части. Така стана всичко — той просто се беше оказал на неподходящото място в неподходящото време, но в крайна сметка й беше спасил живота.

След този инцидент тя му каза, че ако има проблеми, винаги може да разчита на нея. И той започна да се възползва — най-вече при сложни ситуации или когато се нуждаеше от достъп до ресурси, с които тя разполагаше. Ема го третираше като по-малък брат, без да е напълно ясно защо всъщност му помага. Понякога го правеше поради убеждението, че конкретната му задача заслужава внимание, но в повечето случаи мотивите й май бяха свързани с отегчението и скуката, които вървяха ръка за ръка с пенсионирането. Или в нейния случай — с частичното пенсиониране.