Майк Лосон - Двойни игри

Махоуни не чу изстрелите, отнели живота на Мустафа, но съвсем ясно чу сирените. Изпита чувството, че всички автомобили със сирени във Вашингтон се бяха отправили едновременно към Капитолия. Докато се питаше какво става, в кабинета връхлетяха двама цивилни агенти от охраната, изправиха се от двете му страни и най-безцеремонно започнаха да го изтласкват към вратата.

— Някакъв гаден мюсюлманин току-що направи опит да взриви Капитолия! — процеди през зъби единият от агентите в отговор на обърканите му въпроси. — Трябва да ви изведем оттук, за да претърсим сградата!

Демарко напусна Капитолия заедно със стотиците обикновени служители, на които не се полагаше специална охрана. Спря на тротоара на Индипендънс авеню и загледа ченгетата, които се суетяха около огромната правителствена сграда.

В следващия миг усети как някой го дърпа за ръката.

— Ела да ударим по едно в „Булфедърс“, скъпи. Най-малко два часа ще ни държат навън.

Жената беше червенокоса, някъде към четирийсет. Притежаваше тяло, очевидно изваяно от някой амбициозен инструктор по аеробика. Тя бе избраният представител на мнозинството в Камарата и от доста време насам му се усмихваше изкусително при всяка среща из коридорите. Според секретарката на Махоуни, на която можеше да се вярва, червенокосата фурия се бе развела наскоро и енергично се опитваше да навакса двайсетте години моногамия.

Демарко искаше да научи нещо повече за убития, който лежеше на стълбите към Западната тераса. Погледът му се спря на множеството подвижни телевизионни станции, които се трупаха на площада. След кратко колебание стигна до заключението, че от тях със сигурност щеше да научи повече, отколкото от ченгетата на капитолийската охрана.

— Добра идея — отвърна той на червенокосата и изведнъж се почувства като хлапе, което приема да се разходи с непознат чичко.

Демарко отхвърли предложението на червенокосата за вкусна, домашно приготвена вечеря — дори и след многозначителното намигване и обещанието за специален десерт. Два часа по-късно той вече звънеше на портала на обширно и скъпо имение в Маклийн, щата Вирджиния, собственост на приятелката му Ема.

Отвори му млада жена, някъде около трийсет. Висока, гъвкава, руса и красива. Името й беше Кристин, а професията й — челистка в Националния симфоничен оркестър. Кристин беше любовница на Ема.

Демарко познаваше Ема от десетина години. Кристин беше с нея от три, но това време му беше напълно достатъчно да установи, че младата дама бе коренно различна от него. Той винаги беше поддържал мнението, че класическата музика е лек срещу безсънието, а тя от своя страна беше убедена, че футболните запалянковци са преки наследници на хунския вожд Атила. По тази причина разговорите помежду им протичаха така:

Демарко: Здрасти, как си?

Кристин: Благодаря, добре. А ти?

Демарко: И аз съм добре. Ема тук ли е?

Кристин: Да, в кухнята е.

Но днес помежду им се получи малко по-друг диалог. Кристин му отвори вратата, държейки нещо в ръце. Той се вторачи в него и установи, че технически погледнато, това нещо би трябвало да е куче — някаква микроскопична порода с дълга козина, оцъклени влажни очички и крачета с големината на молив. Странното създание трепереше в нежната прегръдка на Кристин. Демарко не успя да определи дали това се дължеше на течението от отворената врата или просто на ужаса, че може да попадне в ноктите на всяка птица, по-голяма от колибри.

Боже господи, въздъхна той. Добре знаеше, че Ема обича кучета, но истински — немски овчарки, добермани, хрътки. Дори не би погледнала подобно животинче играчка. Освен това беше луда на тема чистота и не би допуснала нито космите на това същество по мебелите си, нито дребните му изпражнения по безупречно поддържаната морава пред къщата. Веднага разбра, че въпросното същество е причина за напрежение между двете жени.

— Виждам, че си имаш куче — отбеляза той.

— Точно така — отвърна Кристин и притисна кученцето към малките си гърди, сякаш за да го защити.

— Как се казва?

Кристин примигна от изненада.

— Кръстих го Джо — отвърна с леко закъснение тя. — Винаги съм мечтала да си имам един малък Джо.

Демарко се запита дали не искаше да го смути с тези думи.

— Шегуваш се — промърмори той.

— Може би — усмихна се тя.

Освен че беше професионална челистка, Кристин притежаваше и магистърска степен по математика. Очевидно съчетанието между точните науки и музиката не представляваше никакъв проблем за нея. На моменти изглеждаше някак отвеяна, но вероятно коефициентът й на интелигентност не бе по-нисък от неговия. Демарко беше почти сигурен, че при евентуален словесен дуел едва ли той щеше да е победителят.