Майк Лосон - Двойни игри

В този момент на вратата се почука. Ели отвори и пое таблата от ръцете на момчето, което обслужваше стаите. А после, просто защото се чувстваше прекрасно, го възнагради с прекалено щедър бакшиш. Остави таблата на тоалетната масичка и поднесе кафето на Демарко. После очите й се плъзнаха към вестника, който беше пристигнал заедно със закуската. Заглавието на първа страница гласеше: Терорист, застрелян в самолета за Вашингтон .

— Пак ли тези мръсници! — простена тя.

Ели излезе да пазарува обичайните сувенири, предназначени за сестра й и племенниците й — нещастните душички, които мръзнеха някъде в Айова. Демарко любезно отклони поканата да я придружи. За него обикалянето на магазините беше почти толкова болезнено, колкото ваденето на зъб. Вместо да се влачи след нея по магазините, той се настани на шезлонга и разтвори сутрешния вестник. Първият вестник, който разгръщаше след пристигането си във Флорида.

Изчете трите материала за инцидента в самолета, прескочи уводната статия за законопроекта на Бродрик, а после, обзет от внезапно чувство за вина, че е зарязал случая „Реза Зариф“, набра номера на Джери Хансън в Министерството на вътрешната сигурност. Но Джери не беше на работното си място. Още по-добре, рече си с облекчение той. Никой не може да каже, че не съм се опитал. Явно Хасан Зариф ще трябва да се примири с постъпката на брат си и да приеме версията на момчетата от ФБР.

Настани се в сянката на плажния чадър с питие в ръка и разгърна романа, който беше решил да довърши още тук, във Флорида. До този момент той беше на второ място след секса, но днес Демарко възнамеряваше да отхвърли шестата глава. Мобилният му телефон иззвъня в момента, в който разгърна книгата и започна да я прелиства. Сигурно беше Ели, която обеща да се обади в момента, в който приключи с прегледа на островната икономика. Идеята беше да се срещнат някъде за обяд.

— Здрасти — извика жизнерадостно той.

— Къде си, по дяволите? — троснато попита Махоуни.

— Във Флорида — отвърна Демарко и с неудоволствие долови отчаянието в гласа си. — Забравихте ли, че тази седмица съм в отпуск?

— Не си спомням — безцеремонно отсече председателят. — Вдигай си задника и се прибирай! Искам да проучиш оня тип, който се е опитал да отвлече самолета! Вчера комисията одобри шибания законопроект на Бродрик, който трябва да бъде гласуван от Сената само след две седмици!

— Не разбирам — промълви Демарко. — Има ли някаква връзка между отвличането и Реза Зариф?

— Откъде да знам, по дяволите? — изрева Махоуни. — Нали затова те викам?!

— Ясно — въздъхна Демарко, моментално съобразил, че няма смисъл да спори. Понякога „ясно“ е една много удобна думичка.

Безброй пъти си беше задавал въпроса защо продължава да работи за Махоуни. Беше се сдобил с адвокатската си диплома в деня, в който застреляха баща му, работил за мафията. Това автоматично ликвидира шансовете му да получи работа в някоя от големите адвокатски кантори. На помощ се притече любимата му кръстница леля Кони. Преди години тя беше имала връзка с Махоуни — разбира се, когато и двамата са тежали с двайсетина кила по-малко. Леля Кони безцеремонно беше притиснала председателя да му намери някаква работа и той беше отстъпил. В онова състояние, в което се намираше тогава, Демарко веднага прие, при това с благодарност. Но защо продължаваше да работи за този мръсник след толкова години? Отговорът беше колкото тъжен, толкова и категоричен — Демарко беше човек без шансове на пазара на труда. Когато си юрист без адвокатска практика, когато работиш на парче за някой политик и когато няма как да напишеш името на този политик в резюмето си, възможностите за кариера стават доста ограничени. Но сега разчиташе да получи федерална пенсия — може би най-голямата полза от службата му при Махоуни.

Но независимо от пенсията и шансовете за бъдеща кариера, Демарко нямаше никакво намерение да напусне Флорида. Щеше да си тръгне на другия ден, което пак означаваше съкращаване на почивката с един ден — но не заради заповедта на Махоуни, а поради факта че и Ели се прибираше в Айова. От негова гледна точка опитът за отвличане не се нуждаеше от спешно разследване, въпреки мнението на Махоуни. Нямаше никакви индикации за грешка в разследването на Реза Зариф от органите на ФБР, следователно не можеше да има връзка между Зариф и онзи малоумник, който се беше опитал да отвлече самолета. Но Демарко имаше и друга, по-основателна причина да не бърза обратно за Вашингтон: убеждението на Махоуни, че той щеше да свърши по-добра работа от десет хиляди агенти на Федералното бюро, заети със случая.