Майк Лосон - Двойни игри

Спести ми тези речи, моля те!

— Аз съм убеден, че Сенатът ще го гласува, сър — каза Бродрик.

Като нищо, мрачно си помисли Махоуни.

— Така ли? — подхвърли на глас той.

— Да, сър. Причината да се обърна към вас е да ускорите приемането му и от Камарата, когато бъде внесен там.

Махоуни отпи една глътка и насочи поглед към новата заместник-министърка. Господи, каква фигура! Потърси с очи жена си, но не я видя наоколо.

— Е, в момента сме доста натоварени, но аз ще…

— Натоварени ли, сър? Тази страна е обект на нападение от част от собствените си граждани! Заговорът в Балтимор, две терористични атаки в рамките на месец! Господин председател, вие без съмнение…

Махоуни не беше много сигурен какво означава обект на нападение, но нещата явно вървяха натам. Въоръжени с автомати войници от Националната гвардия патрулираха по границите и летищата, полицаи с мрачни лица охраняваха станциите на метрото, въздушният транспорт беше на път да блокира от продължителните проверки на пътниците. Но той нямаше никакво намерение да обсъжда всичко това с Бродрик.

— Моля да ме извиниш за момент, Бил — промърмори Махоуни. — Искам да разменя две думи с една дама от Държавния департамент, която е назначена току-що и очевидно се нуждае от опитна ръка, за да се ориентира. Бих предложил същото и на теб, но ти отдавна си в час, нали?

Докато крачеше към дамата от Държавния департамент, Махоуни изведнъж се сети за Демарко и се запита къде, по дяволите, бе изчезнал. Утре ще го потърси, просто за да бъде сигурен, че не се крие.

Той стоеше на уличката, недалеч от дома на момчето. Никой не му обръщаше внимание, тъй като тази част на Кливланд беше населена предимно с мургави и чернокожи граждани. В този ранен час малцина от тях бяха навън и дори не поглеждаха към него. Беше заел позиция още в шест, въпреки че момчето нямаше да излезе толкова рано. В момента наближаваше осем.

Странно, но когато стоеше прав, болките в крака му бяха съвсем поносими. Не знаеше защо, но беше в състояние да стои прав с часове. Болките се появяваха, когато седнеше или легнеше. Според лекарите това се дължало на начина, по който бе зараснало чуканчето, и на нарушеното кръвообращение. Най-зле беше през нощта. Без хапчета можеше да спи най-много час. Отдавна беше станал зависим от тях, но в момента това беше второстепенен проблем.

Крака си изгуби в Афганистан. Нямаше представа дали мината бе останала от руснаците през осемдесетте, или е била заложена от американците по-късно. Това не беше важно. При всички случаи тя беше вражеска мина, която уби най-добрия му приятел и още един човек, когото не познаваше. А на него му откъсна крака малко под коляното.

Докторите обявиха, че е извадил късмет, защото при ампутация над коляното щял да проходи далеч по-трудно. После го снабдиха с една хубава френска протеза — лека и здрава. Е, не можеше да тича с нея, но можеше да ходи и да стои прав, което му беше напълно достатъчно. А в едно друго отношение той наистина беше извадил късмет, защото благодарение на ампутацията привлече вниманието на шейх Осама — по-точно казано, не заради осакатяването, а поради факта че беше отказал да се прибере у дома.

И той, като Осама бин Ладен, беше от Саудитска Арабия. Отиде в Афганистан след нахлуването на американците, решили да ликвидират талибаните. Със същата цел, с която го бяха направили още мнозина саудитци — да служи на каузата, да се жертва за нея, да убива неверниците и ако е необходимо, да умре. Подобно на Осама, и той имаше добро образование. Говореше английски, френски и малко немски, произхождаше от богато семейство. Нищо не го принуждаваше да замине за Афганистан. Спокойно можеше да си остане в Саудитска Арабия, да си мълчи и да си живее живота — също като корумпираните принцове от кралската фамилия. След загубата на крака си също би могъл да се прибере у дома, при баща си, който положително щеше да го приеме, независимо че му се сърдеше. Но той не го направи.

След като раната му зарасна и беше в състояние да ходи, той тръгна към планините на границата между Афганистан и Пакистан, за да търси шейх Осама. Разбира се, не успя да го открие. Би трябвало да е твърде наивен и арогантен, за да си въобразява подобно нещо. Но стана така, че Осама сам го откри. Една нощ завързаха очите му и го отведоха в къщата, в която нощуваше шейхът. Следващата нощ той със сигурност щеше да е на друго място — къща, палатка или пещера. Но през онази нощ двамата пиха чай и разговаряха. Остана смаян от външния вид на Осама — слаб, изпит, с болезнено изражение на лицето. Оттогава насам често се беше питал дали този човек още е жив, но никога не го беше изразявал гласно. Прекара с него само един час, но той беше достатъчен за шейх Осама, който оцени по достойнство пламенната му вяра и готовността му на саможертва. След като му даде подробни инструкции за бъдещата дейност, Осама го прегърна, а той с изненада установи колко гореща е бузата му. И до ден-днешен кожата му гореше от това докосване. Беше сигурен, че ще го усеща до края на живота си.