Тед Косматка - Потрепващите

Накрая ми показа копие. Десет думи, написани с черен маркер. Достатъчно, за да ми напомнят, че светът е опасно място.

Мраморът отстъпи пред дебел килим, когато влязохме в централното фоайе, проправяйки си път през потока от тела, и аз бях връхлетян от звуковата вълна на стотици разговори. От много време не бях идвал на подобно събитие, но те не се забравят. Истинска тълпа от студенти и докторанти. Но не и доктори. Научните блогъри рамо до рамо с редактори.

В най-добрия случай тук можеш да откриеш бъдещи сътрудници. Новоизковани системи за разбиране на света. Спомних си за прочутата конференция от шейсет и първа, на която се срещнали Дирак [19] Пол Ейдриън Морис Дирак e английски физик, Нобелов лауреат за физика през 1933 г., смятан за един от основателите на квантовата механика. — Б. пр. и Файнман. Просто двама мъже, седнали на една маса.

В най-лошия случай тези конференции можеха да се окажат котерийни и недостъпни за всеки, но все пак винаги имаха едно неизменно преимущество: бяха прекрасно извинение да се напиеш. Носех си налмефена и бях изпил две таблетки, преди да се кача на самолета.

Най-сетне стигнахме до рецепцията. Почакахме на опашката след група немскоговорещи учени, показахме личните си карти на служителя и получихме табелки с имената си и малки пластмасови ремъчета с найлонови торбички, пълни с литература за конференцията. Прегледахме набързо новите си провизии. Знаех, че някъде в малката брошурка ще има и кратко описание на нашия експеримент, наред с още няколко преценени като значителни проучвания. Някак си засега успявахме да се отървем от разговори за експеримента, но само защото се запънах сериозно. Все пак това не попречи на другите изследователи да го обсъждат. На табелката на Машината за точки бе изписано името му, а аз бързо обърнах моята към гърдите си.

След като стоварихме багажа в стаите, тръгнахме към фоайето, въоръжени само с брошурите. Огледах картата за най-жизненоважната информация и посочих.

— Натам сме.

След три минути и две спирки за упътване открихме конферентния център, който беше много изискан и вече изпълнен с всякакви слушатели. Най-различни сирена се бореха за пространство с браунита на тясната маса до стената. Грабнахме безплатните напитки и тогава, тъй като вече нямаше как да го отложим, тръгнахме към лекциите.

Първата беше за квантовата динамика на кристалите. Лекторът говореше сладкодумно за кристалната субструктура на въглерода. Говореше ли, говореше. Погледнах към Машината.

— Следващата е интересна — рече той. И така си беше. Скрита филогенетична субструктура сред застрашени земноводни видове.

Тази лекция беше със слайдове и доста по-добра. Гледахме как изследователката сочи по екрана с дълга показалка. Говореше бързо със съвършената, лишена от акцент реч на новинарите от Средния запад и хората от Охайо: „Беше проведен молекулярен анализ на екземпляри от широк спектър застрашени хабитати“.

По едно време на екрана се появи жаба и Машината като че ли подскочи до мен, а лишеният от акцент глас каза: „Присъствието на скрити, неизвестни видове сред популациите на дървесните жаби подчертава нуждата от тяхното опазване“.

Презентацията продължи — серия от графики и диаграми, един вид дървесни жаби живееше скрит сред друг вид. Започнах да се разсейвам.

Ръкопляскането отбеляза края на сесията, ние станахме и се измъкнахме от залата с останалите.

По-късно същата нощ имахме организирана от началството вечеря. Адрес и две имена: Кен Брайтън и Гершон Боаз.

Те вече ни чакаха в ресторанта — място, наречено „Зоко Чопхаус“. Там се сервираха толкова изискани вечери, че в салатата нямаше маруля. Така се познава колко сериозно е положението.

И двамата бяха високи, с костюми и вратовръзки. Брайтън беше по-едър, с широки рамене, които изискваха костюми по поръчка. Не можах да определя възрастта му. Можеше да е на четирийсет, но нещо в очите му ме караше да подозирам, че е по-стар. Имаше златисторуса, късо подстригана коса. Другият, Боаз, беше висок, колкото него, но не така масивен. Косата му бе малко по-дълга и сребристобяла, макар че на лицето му нямаше и една бръчка. Те представляваха впечатляваща двойка и докато прекосяваха залата, хората ги проследяваха с поглед. В някой друг живот можеха да са модели, стига моделите да приличаха на адвокати, и то на ужасяващи адвокати.

Управителката ни настани на маса в дъното. Предполагах, че има някаква предварителна договорка с шефовете у дома, а вечерята е вид жест на професионална любезност. Но сега, когато ги видях, вече не бях толкова сигурен.