Тед Косматка - Потрепващите

— Трябва да се срещнете с двама души — гласеше съобщението на Джереми на гласовата поща заедно с имената им и часа на срещата.

Останалото тънеше в мистерия. Сега вече съжалявах, че не бях поразпитал. Тази вечеря беше последното място, на което исках да бъда.

— Господа — започна Брайтън с представянето. Стиснахме си ръцете. — Благодаря ви, че се присъединихте към нас.

— Наричайте ме Ерик — отвърнах аз.

С Машината се настанихме срещу тях на масата и когато сервитьорката дойде след миг с кошничка топли питки, Брайтън попита от името на всички:

— Кое е най-хубавото ви червено вино?

— Имаме прекрасно „Шато Лафит Ротшилд“ от 1989-а — каза тя.

— Една бутилка, ако обичате.

— Аз искам само кока-кола — обадих се аз.

— Моля ви, само една чашка. Не се опитвате да откажете алкохола, нали?

Усмивката му стана още по-широка. Това ме сепна за миг, преди да осъзная, че се шегува.

— Не — излъгах. — Но…

— Е, тогава всичко е наред.

И за него беше. Въпросът за Брайтън приключи, след като отпрати сервитьорката с усмивка и кимване — явно толкова беше свикнал да се налага, че това се бе превърнало в негова втора природа.

Не се изненадах от факта, че той поведе разговора, и то с отработена лекота. Златен език, в комплект към златната коса. Говореше за вино, докато преглеждаше менюто. Боаз, от своя страна, мълчеше.

По едно време, след като изля цялото си красноречие по повод безбройните фини нюанси в букета на правилно газираното „Ауслезе“ от деветдесета, Брайтън сякаш се сепна и се наведе някак поверително напред.

— Но стига за виното — рече той. — Искам отново да ви благодаря, че се съгласихте на тази среща въпреки краткото предизвестие.

— За нас е удоволствие — отвърнах. — Радваме се, че имаме възможност да видим малко от града.

— Понякога тълпите са изтощителни. Знам, че сте имали дълъг ден и времето ви е ценно, но просто трябваше да се срещна с екипа, отговорен за експеримента, от който така се заинтересувах.

— Значи сте чели статията? — попита Машината.

— О, да. С огромен интерес.

— Често ли четете научни списания?

Тук имаше нещо странно — човек, който си пада по вина и поръчкови костюми, да чете „Списание за квантова механика“ през свободното си време…

— Трябва да призная, че не редовно — каза той. — Аз съм просто дилетант. Заинтересуван аматьор. Все пак имаме хора в бранша и те ни съобщават, когато се появи нещо особено интересно.

— А вашата работа е особено интересна — добави Боаз, продумвайки за първи път.

Гласът му дереше като чакъл в сравнение с гладкия като масло глас на Брайтън. Имаше нещо странно в изражението му, когато ме погледна. Нещо, което не можах да определя.

Брайтън продължи:

— Винаги съм смятал квантовата механика за доста неподатлива теория. Дори в онези крайни случаи, когато всяка нормална, разумна теория би имала благоприличието да се провали, квантовата механика упорито се придържа към теоретичните постановки. Тя е една предсказваща машина.

— Като никоя друга — казах аз.

В този момент сервитьорката донесе бутилката вино и усмихната, си записа останалите поръчки. Брайтън поиска патица; Боаз — сотирано пиле, а ние с Машината се оказахме фенове на пържолите. Аз поръчах моята със салата за гарнитура.

Когато сервитьорката се отдалечи, разговорът се отклони от квантовата механика и пое отново оттам, докъдето Брайтън го беше докарал, мина през вината и продължи към изкуството. Брайтън говори за годините си във Франция и Германия и за посещенията си в Берлин.

— В Золинген има музей, Дойчес Клингенмузеум, който е посветен на „перспективата на острието“. Много ми хареса този израз, докато разглеждах брошурата им, сякаш едно парче стомана може да има собствен възглед за света. Но кой би могъл да оспори това? Кураторите на музея твърдят, че може да се разбере много за едно общество по вида остриета, които то създава. Декорирани ножове за масло, груби байонети, мечове от черно желязо. Там има един меч, Рихтшверт , който се е използвал за обезглавяване. — Брайтън си наля чаша вино. — Ето това е острие със собствена гледна точка.

Салатите пристигнаха и Брайтън се пресегна към масата, за да напълни чашите с вино.

— Наздравица — предложи той.

Машината ме погледна угрижено, аз взех чашата си и я вдигнах към останалите.

— За откритието — каза Брайтън.

— За откритието.

Чукнахме се. Приближих чашата до лицето си. С периферното си зрение виждах, че Машината ме гледа. Поех дълбоко дъх и вдишах плодовия аромат. Усетих как пулсът ми ускорява, бях изправен пред избор. Оставих виното на масата, без да отпия.