Тед Косматка - Потрепващите

— Явно вече сте отработили всичко.

— Взети са всякакви предпазни мерки.

— Едно не мога да разбера обаче… очите на зародиша са затворени.

— Предпочитам думата „бебе“ — стана напрегнат гласът му.

Спомних си как представата ми за Сатвик се промени, когато за първи път го чух да говори. Усетих подобна промяна и сега, в гласа по телефона. Лек спад в температурата на думите. Превръщах се в нещо различно за човека в другия край на линията.

— Клепачите на бебето са много тънки — продължи той. — А диодът свети много ярко. Не се съмняваме, че те ще усетят светлината. След това просто ще видим дали има колапс на вълновата функция и най-сетне ще разполагаме с доказателството, от което се нуждаем, за да променим закона и да сложим край на чумата на абортите, която е плъзнала из тази страна.

Оставих телефона на бюрото и се вгледах в него. Чумата на абортите.

И в науката имаше хора като него — хора, които си мислят, че разполагат с всички отговори. И в двата случая догмата ми изглеждаше опасна. Взех пак телефона. Сега като че ли тежеше повече.

— Значи е толкова просто?

— Разбира се. Кога става дума за човешки живот? Та нали това е големият спор?

Замълчах.

Той продължи:

— В едно справедливо общество нашите права свършат там, където започват правата на другия. Но къде точно започват те? Отговор няма. Сега най-сетне ще докажем, че абортът е убийство, и кой ще може да го оспори?

— Ще се намерят и такива, предполагам.

— О, нима не разбирате? Сега науката ще е на наша страна. Това ще промени всичко. Всички ние притежаваме това чудо-съзнание, което е уникално за човека. Но усещам, че не ме харесвате особено.

— Не че не ви харесвам, но има една стара поговорка: „Никога не вярвай на човек, прочел само една книга“.

— Една книга е напълно достатъчна, ако е правилната книга.

— Това е проблемът, нали? Всеки си мисли, че неговата книга е правилната. А питали ли сте се какво ще правите, ако се окаже, че грешите?

— Какво имате предвид?

— Ами ако вълновата функция не колапсира до деветия месец? Или дори при магическия миг на раждането? Ще си промените ли мнението?

— Това няма да се случи.

— Звучите сигурен.

— Сигурен съм.

— Може би — отвърнах. — Може и да сте прав. Но предполагам, че скоро ще разберем.

„Всички велики истини

започват като богохулство.“

Джордж Бърнард Шоу

Когато бях момче, баща ми обичаше да прави две неща. Да плава и да пие. Той срещнал майка ми в колежа, когато и двамата били първокурсници и бедни като църковни мишки. Тя учела химия, а той — икономика. Историята на тяхната среща беше като семейно предание.

— Генетиката е в основата на икономиката — казал й той, когато най-сетне благоволила да говори с него в парка пред университетската библиотека.

Бил забелязал двойната спирала на корицата на книгата, която носела.

По-късно тя все говореше как й предложил брак през последната им година в колежа: разходка по плажа, а в далечината — закотвена в залива бяла платноходка като наближил сушата кит. Гледали я цял час, после баща ми казал: „Един ден и аз ще имам такава“. Със същия успех е можел да заяви, че един ден ще стане президент. Или астронавт.

Докато мама сменяла науките, баща ми се дипломирал и започнал работа в най-голямата фирма, която била склонна да го наеме. Светът бил машина, която поглъщала работни часове и плюела пари. Той бил добър в работата си и скоро се появили коли, къща и бебе, а после и още едно — след време мама често говореше за тези години, както историците говорят за отминала златна ера. Не съвсем вярно в подробностите, но истина като цяло. Защото нито една златна ера не е напълно златна. Но за мама реалността винаги е била абстрактно изкуство — цветни шарки на платно, сбор от мазки с четката.

А може и наистина да е било така: да е била достатъчно златна.

Бях на седем, когато той за първи път ме взе на плаване в залива. Яхтата на татко беше 11-метрова „Каталина“. „Регата Мари“, средно голям круизър със 120 квадратни метра платна.

Дотогава татко беше спечелил милиони за работодателя си и получаваше бонуси, повишения, стана съдружник. Не разбирах нищичко от тези неща. Разбирах само, че татко е добър в това, което прави. Някак специален. Надарен.

Седем дни „Регата Мари“ беше целият ни свят, докато се носеше покрай скалистия бряг, а на нея — само ние двамата. Вятърът духаше от юг и яхтата летеше по вълните, платната плющяха като молитвени знаменца. При това първо пътуване не губехме брега от поглед. Нощем вадехме биноклите и гледахме проблясващите в мрака градски светлини.