Тед Косматка - Потрепващите

Сатвик отговаряше за връзката с проекта — задължение, което явно много му тежеше.

Късно една сутрин го открих в кабинета му. Беше се привел над плетеница от фиброоптични кабели, а тесните му раменца стърчаха чак до ушите. На главата си бе закачил тънко въртящо се лостче с фенерче и малка камера. Плоският монитор до него показваше образа с огромно увеличение — жиците бяха дебели като кабели на висящ мост, а пръстите на Сатвик приличаха на дървесни дънери.

— Как върви подготовката?

Поялникът се отдръпна и образът се завъртя, когато Сатвик ме погледна.

— Почти е време за последния димен тест — каза той.

Видях лицето си на монитора, беше огромно и неузнаваемо.

— Какъв димен тест?

Той се обърна отново към кабелите на моста.

— Ами включваш го и се надяваш да не задими.

— И ще си готов?

— Кутията е готова. Аз ще съм готов. Ами ти?

— Това е най-хубавото — няма нужда да съм готов.

— По-хубаво е, отколкото си мислиш — рече той. На екрана върхът на поялника се плъзна по-дълбоко в машината. — Това вече е твоят експеримент. Може да се прочуеш.

— Какво? Как така?

— Ако не се получи — наведе се още повече над кабелите. — Или пък ако се получи.

— Не искам да се прочувам.

Сатвик като че ли беше съгласен, защото кимна.

— В тази вода ще се удавиш, приятелю.

— Чакай малко. Ами ако искам да се прочуя?

Той се озърна към мен.

— Пак няма да е добре.

Деликатният Сатвик.

Оставих го да работи.

Няколко седмици преди провеждането на експеримента получих телефонно обаждане. Очаквах го. Самият Робинс. Слушалката хладнееше на бузата ми.

— И сте сигурен, че не можем да ви убедим да участвате? Гласът му не беше, какъвто очаквах. Беше по-мек, по-непринуден. Бях го чувал единствено по телевизията — там той или бумтеше от амвона, или бе препредаван през медийния мегафон на безбройните кабелни говорилни. Лекар, превърнал се в пастор, който пък се беше превърнал в медийна звезда. Сега обаче разговарях с различен Робинс. По-кротък.

Не отговорих веднага, защото знаех с кого си имам работа.

— Не — отвърнах. — Не мисля, че е възможно.

— Е, вашето отсъствие ще е много осезаемо — каза Робинс. — Като се има предвид ролята ви в проекта, много бихме искали да участвате. Мисля, че ще е от голяма полза за каузата.

— Аз мисля, че каузата ви ще мине спокойно и без мен.

— Ако проблемът е финансов, мога да ви уверя, че…

— Не е.

Настъпи пауза.

— Разбирам — рече той. — Вие сте зает човек. Уважавам това. Все пак исках да ви благодаря лично.

— За какво?

— За вашето велико постижение. Сигурно го осъзнавате. Вашата работа ще спаси много животи.

Мълчах. Тишината се превърна в пропаст — в зона на отрицателно налягане, която ме всмукваше в себе си. Представих си го такъв, какъвто го бях виждал по телевизията. Висок, с четвъртита челюст. Онзи добър външен вид, който някои мъже придобиват с възрастта, докато другите са заети да стареят и дебелеят. Представих си телефона до ухото му. Зачудих се дали е сам в кабинета си някъде там, или при него има хора. Цял екип адвокати, които дебнат всяка дума. Той ме изчака и когато заговорих, беше минало толкова много време, че и двамата разбирахме, че вече водим друг разговор.

— Как намерихте майките?

— Те са отдадени доброволки, до една. Специални жени, които се чувстват призвани за тази важна задача.

— Но къде ги намерихте?

— Ние сме голямо, национално паство и сме в състояние да намерим няколко доброволки в различни периоди на бременността — макар че според мен ще е достатъчна и първата, която ще докаже на каква възраст бебето вече е одушевено . Имаме жена, бременна едва от няколко седмици. Ще се наложи дори да отпращаме доброволки.

Одушевено. Същата дума, която бе използвал и в прессъобщенията. Дума, която ме накара да застана нащрек.

— А откъде сте толкова сигурен, че ще тествате именно това?

— Господин Аргус, как иначе да дефинираме разликата между човека и животното? Ако не е душата, то какво?

Докато търсех отговор, той продължи:

— Наречете го душа, щом искате, или изберете друга дума, но няма съмнение, че вашият експеримент откри именно това. Нещото, което ни отличава. Нещо, за което всички световни религии говорят от толкова отдавна.

Изрекох следващите си думи много внимателно:

— И не се притеснявате от риска, който ще поемат? Имам предвид майките.

— Разполагаме с цял екип лекари, а медицински експерти вече установиха, че процедурата не носи повече риск от амниоцентезата. В амнионната течност се вкарва диод, който не е по-голям от игла.