Тед Косматка - Потрепващите

Оставих писмото на масата и се втренчих в него. Няколко пъти прочетох първото изречение. Щатен служител. Не знаех какво да правя. Част от мен искаше да заподскача от радост. Или да се обади на някого. Какво гласеше етикетът в такива случаи? Щатен служител; тогава осъзнах, че всъщност не съм го очаквал. Дори след публикацията.

Извадих чековата си книжка, написах чек за петстотин долара и го сложих в чисто нов плик. Адресирах го до сестра ми.

Дължах й много повече от това. Много повече. Дори само за сметките за лекаря.

Зачудих се дали да й се обадя — да натисна няколко бутона на телефона. Исках да й кажа… да кажа на някого. Исках да говоря и да излея всичко. За експеримента, за зоопарка, за публикацията. Извадих телефона от джоба на панталона си и го вдигнах пред себе си, но не можах да се накарам да натисна бутона.

Осъзнах, че това не е достатъчно. Два месеца трезвеност. Петстотин долара. Не, не бяха достатъчно.

А как да обясня за публикацията? Още чувах гласа на Джереми — какво означава това?

Не се обадих и затворих телефона. Твърде рано е , казах си. Когато изкарам още един месец трезвен. Когато мога да й се обадя и да й кажа, че съм направил нещо стойностно. Сгънах писмото и го прибрах в джоба си.

Едва тогава погледнах към другия плик, който бях получил. Надписан бързо на ръка. Погледнах адреса на подателя. Улица в Индианаполис. Не ми говореше нищо. Името обаче познавах много добре.

Разкъсах плика.

Вътре имаше един лист хартия.

И един ред. Изписан на ръка.

Трябва да поговорим.

Стюарт.

Дълго се взирах в листа. Чудех се как Стюарт се е сдобил с адреса ми. Но светът на науката не е голям, сигурно беше прочел за експеримента. Или бе просто съвпадение. Може би от пепелта на предишната ни работа се беше надигнал нов огън, като феникс, и той искаше да ми съобщи. Но ме споходи и по-мрачна мисъл — може би беше в беда.

Трябва да поговорим.

Само едно изречение.

Смачках листа и го хвърлих в кошчето за боклук.

През следващия месец пристигнаха още писма от други източници, постепенно пресявани от официалните канали в службата. Един доктор по медицина на име Робинс показа интереса си към проекта чрез внимателно формулирана кореспонденция.

Тези писма бяха последвани от телефонни разговори. Гласовете в другия край на линията бяха на адвокати, които служеха на хора с дълбоки джобове. Робинс работеше за консорциум, който искаше да се определи веднъж завинаги точно кога възниква съзнанието в ембрионалното развитие на човека.

Лаборатории „Хенсън“ го отрязваха безапелационно, докато офертата не нарасна до седемцифрена сума.

Онази сутрин Джереми ме откри точно когато сменях филтъра на кафемашината, вероятно защото знаеше, че тогава защитите ми ще са свалени.

— Той иска да участваш.

— Не ми пука — отвърнах.

— Робинс настоя конкретно за теб.

Знаех, че преговорите текат от известно време.

— А аз конкретно му отказвам. — Изсипах кафето във филтъра и плъзнах пластмасовия контейнер в слота. — Не искам да участвам в това. Ако желаеш, можеш да ме уволниш.

Джереми се усмихна унило.

— Да те уволня? Ако те уволня, шефовете ще уволнят мен. А после ще те назначат отново. Вероятно с повишение. Всъщност може дори да ти дадат моя пост.

— Ще съм пълна скръб на твоя пост. Затова първата ми работа ще е да те назнача отново, така че схемата може и да проработи.

Кафето потече в машината — кафявата течност се събра в каничката и Джереми извади чиста чаша от шкафа.

— Сигурен ли си, че не искаш да участваш?

— Сигурен съм.

Разбирах добре предложението на Робинсън. Трябваше да призная, че по свой собствен начин то дори беше находчиво. Приложение на експеримента, за каквото не бях и помислял. Но не исках да имам нищо общо с него.

— Добре тогава — каза Джереми. — Ще им предам. — Това обаче не означаваше, че се отказва. Той си наля чаша димящо кафе и се облегна на плота. Когато заговори отново, шефската част от него вече я нямаше и сега си беше просто Джереми, старият ми приятел. — Този тип Робинс е истинска откачалка, знаеш ли?

— Да, знам. Гледал съм го по телевизията.

— Но това не означава, че греши.

— Да — отвърнах. — Знам и това.

„Хенсън“ осигуриха техници за процедурата. Странях от всякакви разговори по този договор, но беше очевидно, че подхождат предпазливо към ситуацията, в ролята на неутрални експерти, и се опитват да се разграничат възможно най-много от неприятните последствия, до които можеха да доведат резултатите от експеримента. Ходенето по това въже беше изключително опасно.