Эдриан Маккинти - Веригата

— Аз ще се оправя тук, а ти иди да намериш децата — казва му старият.

Десет минути по-късно младият мъж открива Лунен лъч и Гъбка да си играят в калта зад плевнята. Завежда ги в колата. Старият мъж вади ловджийски нож и отрязва четири пръста от лявата ръка на Алиша — пръстите, с които издра младия мъж и по които има следи от неговата ДНК.

Открива туба с бензин и обикаля цялата къща, разливайки горивото. Избърсва тубата с платнена кърпа, отива при мивката в кухнята и си налива чаша вода. Изпива я и избърсва чашата от отпечатъците си.

Излиза през мрежестата врата, задържа я отворена с крак, запалва цялата редица клечки на един картонен кибрит и го хвърля на пода в кухнята. Ивица ален пламък се стрелва през линолеума. Старият мъж се връща при Том и комбито. Тръгват си от комуната, старият кара, а Том е отзад с децата.

Не срещат други коли по тесния път, който отвежда от фермата — което е добре за всички. Том гледа през задното стъкло и вижда как къщата избухва в пламъци. Карат четирийсет минути, докато не стигат до някакво езеро. Старият мъж спира колата, излиза и почиства двата пистолета и ловджийския нож с кърпа. Пъхва ножа в хартиената торба с пръстите на Алиша. Скъсва дупка в торбата и я хвърля заедно с двата пистолета в спокойната вода.

Потъват на мига. Три кръга от вълнички се пресичат за миг във формата на тройна спирала, чието изображение се среща на входовете на гробници от неолитната епоха в Европа. После спиралите се изглаждат и тъмната вода отново е гладка.

— Хайде — казва старият мъж. — да вървим.

Снежна буря. Студ. Купчините в краката й са птици, замръзнали птици, паднали от дърветата. Снегът жили лицето й, но тя почти не го усеща. Тук е и не е тук. Гледа себе си в киносалона на признанията. Единственото, което иска да направи, е да стигне от пощенската кутия до къщата. Но не вижда през веещата се снежна пелена над Олд Пойнт Роуд. Не иска да свие в погрешната посока и да навлезе в мочурището. Върви сковано, само по халат и пантофи. Защо е толкова неподходящо облечена? Толкова неподготвена? Толкова изненадана?

Мочурището я чака, за да запълни празното място. Дължиш на нищото един живот, защото върна дъщеря си оттам.

В езерото патиците започват да крякат тревожно. Нещо се спотайва в края на залива. Вятърът завихря снега пред лицето й. Какво я е прихванало да излиза в такова време? Белотата потъмнява и оформя очертанията на някакво създание. Мъж. Извивката на качулката на якето му прилича на чифт рога. Може би наистина има рога. Може би е с тяло на мъж и глава на бик. Той приближава. Не, мъж е. Облечен е в дълго черно палто и има червена коса и тъмни очи. Носи пистолет. Насочен е към гърдите й.

— Търся Кайли О'Нийл — казва мъжът.

— Не си е вкъщи… Тя, тя замина за Ню Йорк — заеква Рейчъл.

— Вие ли сте Рейчъл О'Нийл? — пита мъжът.

— Да.

Мъжът вдига пистолета… Тя се сепва и се събужда.

Леглото е празно. Пийт го няма. Къщата тъне в тишина. И преди е сънувала този сън. Вариации на тема. Смисълът му е очевиден. Не е нужно човек да е гений, за да разбере кошмара: длъжница си. Винаги ще бъдеш длъжница. Дължиш. Щом станеш част от Веригата, оставаш част от нея завинаги. Дори ако ти хрумне да се отделиш, ответният удар ще те настигне.

Като рака. Той винаги ще бъде там, ще се спотайва в сянката до края на живота й. До края на живота на всички им.

Рак.

Да.

Тя поглежда възглавницата и, разбира се, на нея са паднали няколко кестеняви и черни косъма и — о, колко очарователно! — доста посивели косми. Когато отиде да се срещне с онколожката си в онзи съдбовен вторник сутринта, доктор Рийд веднага я прати на ядрено-магнитен резонанс. Резултатите явно бяха достатъчно тревожни, че да накарат доктор Рийд да назначи хирургическа операция още същия следобед. Същата операционна със светлобежови стени в Масачузетската болница. Същият мил анестезиолог от Тексас. Същия хирург унгарец, който не си губи времето с празни приказки. Дори от уредбата звучи същата симфония на Шостакович.

— Всичко ще бъде тип-топ, мило. Брой обратно от десет — каза анестезиологът.

Я стига! Кой ползва "тип-топ" в днешно време? — помисли си Рейчъл.

— Десет, девет, осем…

Операцията бе обявена за успешна. Ще има нужда "само от профилактичен курс химиотерапия" — на доктор Рийд й е лесно да го каже, защото няма тя да се подлага на него. Не на нея ще вливат отрова във вените. И все пак веднъж на две седмици за четири месеца е нещо, с което Рейчъл може да се справи. Вече нищо не е толкова кошмарно, след като дъщеря й е при нея.