Эдриан Маккинти - Веригата

— Край — казва Рейчъл. — Момиченцето се върна при родителите си.

— Наистина ли е край? — пита Кайли.

Рейчъл отстранява всяка следа от несигурност от гласа си и поглежда Кайли право в големите кафяви очи.

— Да — казва тя.

Кайли избухва в сълзи и Рейчъл я прегръща. Поръчват си пица и Рейчъл лежи до Кайли, докато заспи. Когато най-сетне това става, Рейчъл праща съобщение на онколожката си, че ще й се обади сутринта. Надява се, че не умира. Това би било направо черешката на тортата.

Слиза на долния етаж. Пийт е отвън по анцуг и цепи дърва за огъня. Вече са се насъбрали дузина спретнато наредени колони от нацепени дърва, високи почти по два метра. Определено има достатъчно дърва за зимата, както и за един-два зомби апокалипсиса, решава Рейчъл. Пийт влиза с куп дърва в ръце и запалва огъня.

Рейчъл му подава бутилка бира, той я отваря и сяда до нея на дивана. Нещо се е пробудило в нея, когато видя Пийт да цепи дървата. Нещо абсурдно глупаво и първично.

Никога не е познавала Пийт достатъчно добре, че да си падне по него. Той вечно беше някъде. Ирак, лагера "Лежюн", Окинава, Афганистан или просто на път. Съвсем различен е от Марти. По-висок, по-слаб, по-тъмен, по-мрачен и по-мълчалив. Марти е очебийно красив, откъдето и да го погледнеш. Пийт е по-скоро от типа, който се научаваш да харесваш с времето. Двамата братя не си приличат нито по външен вид, нито по поведение. Пийт е самовглъбен тип. Марти е екстроверт. Марти е душата на всеки купон. Пийт е онзи в ъгъла, който разглежда книгите в семейната библиотека и си проверява часовника, за да види дали не може вече да се измъкне незабелязано.

Пийт допива бирата на една глътка и взима втора. Рейчъл му запалва едно марлборо от запасния стек на Марти, останал от времето на държавните му изпити.

— Имаме и това — казва тя и му показва бутилка дванайсетгодишно шотландско уиски "Баумор". Налива по един пръст на всеки.

— Хубаво е — казва Пийт.

Това усещане му харесва. Лекото замайване от алкохола. Забравил го е. Напълно различно замайване от онова, което предизвикват опиатите. Хероинът е защитно одеяло, с което се замяташ целия. Най-красивото одеяло на света, което облекчава болката и те оставя да потънеш в една есенна вселена от блаженство.

Алкохолът те изкарва от самия теб. Поне него изкарва от самия себе си. Въпреки това той не смее да се довери на тези емоции.

— Ще отида да проверя вратите — казва и се прокашля.

Става рязко, взима деветмилиметровия пистолет, обикаля къщата и заключва вратите. После отново идва и сяда на дивана. И тогава взима решение. Време е да каже на Рейчъл истината за себе си. Да й сподели двете си тайни.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — започва той колебливо.

— Да?

— Става дума за армията. Бях… уволних се с почести, но бях на косъм. Едва се спасих от военен съд за случката в "Бастион".

— За какво говориш?

— Четиринайсети септември 2012 — казва той с безжизнен глас.

— В Ирак?

— Афганистан. Лагера "Бастион". Талибани, облечени в американски униформи, навлязоха в периметъра, стигнаха до базата и започнаха да стрелят по самолетите и оборудването. Аз бях дежурен инженер в хангар двайсет и две. Само че, ами… не дежурях. Бях се надрусал и лежах в палатката си. Пуших трева, нищо повече. И все пак. Бях оставил един старши сержант на пост.

Рейчъл кимва.

— Когато отидох да видя какво става, беше настанал ад. Стреляха с трасиращи патрони и гранатомети, цареше пълен хаос. Британските пилоти стреляха по нашите морски пехотинци, а те стреляха по сухопътните. По някаква случайност при нас се бяха озовали и някакви частни охранители и точно те предотвратиха поголовната сеч. И милион години да живея, не би ми хрумнало, че е възможно талибани да се промъкнат толкова навътре в базата. Принц Хари беше дошъл от Англия и точно тази нощ беше в лагера. Зоната за ВИП посетители беше на двеста метра от битката. Пълен ужас, както можеш да си представиш, и аз отговарях за голяма част от случилото се.

— Стига, Пийт, това е било преди шест години — възразява Рейчъл.

— Ти не разбираш, Рейч. Онази нощ загинаха морски пехотинци и аз нося отговорност за това. Наказаха ме по член 15, но можеха да ме накажат и с позорно уволнение, ако не се притесняваха, че ще се вдигне медиен шум. Аз бездруго сам напуснах след две години. Шест години, преди да направя двайсет и да се пенсионирам. Без пенсия, без осигуровки. Пълен идиот!

Тя се навежда към него и нежно го целува по устните.