Эдриан Маккинти - Веригата

— Семейство Уилямс.

— Има и други, които са опитвали. Никой никога не е успявал.

— Ще удържа на думата си.

— Постарай се. Преведохме десет хиляди долара в банковата ти сметка тази сутрин. Това са десет процента от парите, платени от Дънлийви. Взехме ги от същата биткойн сметка, в която те преведоха парите. Не знам как ще обясниш това на федералните власти. Дори ако успееш да избегнеш убийците ни, което досега на никого не се е удало, ще направим цялата информация за теб обществено достояние и ще влезеш в затвора. Има достатъчно доказателства, че ти си геният зад сложна схема за отвличания. Ти си умна. Разбираш за какво говоря, нали?

— Да.

— Хубаво — казва гласът. — Вероятно няма да се чуем повече. Сбогом, Рейчъл, беше ми приятно да работя с теб.

— Не бих могла да кажа същото.

— Можеше да е и по-зле. Можеше да е много по-зле.

Когато разговорът свършва, Рейчъл потръпва и Пийт я прегръща. Толкова е бледа, слаба и крехка, а сърцето й бие така бързо. Като ранена птица, която слагаш в кутия от обувки и лекуваш с надеждата, че някой ден отново ще може да лети.

Неделя, 16:00 ч.

Кайли най-сетне слиза на долния етаж. В едната си ръка държи айпада, в другата — телефона, а Илай е на рамото й.

— Имах повече от сто и петдесет съобщения във фейсбук, инстаграм и туитър — казва Кайли, като се старае да прозвучи бодро.

Рейчъл се усмихва. Толкова за идеята й да спре всякакви социални медии и да излезе от мрежата. Кайли отвръща на усмивката й. И двете се преструваме една за друга — мисли си Рейчъл.

— Имаш много приятели — казва тя.

— Говорих със Стюарт. Всички, изглежда, са повярвали на историята с вируса. Писах и на баба. Добре е. Дори пратих мейл на татко.

— Съжалявам, че те накарах да вършиш това.

Кайли кимва и не казва "Няма нищо", защото има нещо и то е нередно. Нередно е да караш дъщеря си да лъже приятелите и семейството си.

— Нали внимаваше какво казваш?

— Да.

— Ако кажеш нещо в социална мрежа, целият свят го вижда.

— Знам, мамо. Никога няма да мога да кажа на никого, нали?

— Не… Добре ли си, мила моя? — пита Рейчъл и погалва дъщеря си по лицето.

— Не особено — казва Кайли. — Толкова ме беше страх в онова мазе. Имаше моменти, в които си мислех, че ще… де да знам, ще изчезна. Сещаш ли се за онези хора, които си мислят, че когато всички други хора излязат от стаята, спират да съществуват?

— Солипсизъм [8] Философска идея, според която единствено съзнанието на човек съществува със сигурност. Всичко извън него е създадено от същото това съзнание и е непознаваемо. — Б. пр. ?

— Точно това си помислих, че ми се случва в онова мазе. Помислих си, че започвам да изчезвам, защото никой не мисли за мен.

Рейчъл я прегръща силно.

— Нищо друго не правех, освен да мисля за теб! Всяка секунда от всяка минута всеки ден.

— После пък имаше моменти, когато си мислех, че онези двамата просто ще ме оставят там. Може би ако решат, че са разкрити, ще избягат, храната ще свърши, водата ще свърши и аз просто ще умра.

— Никога не бих го допуснала — казва Рейчъл. — Никога. Щях да те намеря каквото и да стане. Кайли кимва, но Рейчъл вижда, че не й вярва. Как би могла да я намери? Нямаше да успее. Дъщеря й щеше да остане в капана на онова мазе завинаги. Кайли отива до мрежестата врата и се заглежда към залива.

— Джапанките ти джапкат — казва Рейчъл в опит да разведри настроението.

Кайли се обръща към нея.

— Мамо?

— Да?

— Обясниха ми, че не могат да ме освободят, докато ти не продължиш Веригата.

Рейчъл свежда очи към пода.

— Мамо?

Рейчъл преглъща мъчително. Не може да лъже за това, така всичко ще стане още по-лошо.

— Така е — казва тя.

— Чакай малко, значи… значи ти… — пита Кайли ужасена.

— Съжалявам. Аз… аз… аз трябваше да го направя.

— Отвлякла си дете?

— Наложи се.

— Още ли е тук?

— Да. Не мога да го пусна, докато Веригата не продължи.

— О, боже! — възкликва Кайли с разширени от ужас очи. — Къде е?

— Открихме… Аз открих една празна къща от другата страна на залива. Къща с мазе.

— И детето е там? Само?

— Пийт е там.

— Момче ли е или момиче?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Искам да знам!

— Момиче е — казва Рейчъл и усеща как я заливат огромните вълни на срама.

Една огромна река от срам, кафява като лайно.

— Не може ли просто да я пуснеш?

Рейчъл се бори с позивите за повръщане, с импулса да избяга и се насилва да се изправи срещу настоящата реалност. Поглежда Кайли право в очите и поклаща глава.