Эдриан Маккинти - Веригата

Заглежда се през предното стъкло към есенните листа на дърветата и яркосинята повърхност на езерото. Дърветата още не са стигнали върха на красотата си, но въпреки това са приятни за гледане. Свирепо оранжево, червено, шантаво жълто, сякаш листата са загорели от слънцето. Той се отпуска и оставя хероина да се разтвори в кръвта му.

Никога не е гледал статистики, затова няма представа какъв процент от ветераните са пристрастени към наркотици от един или друг вид, но предполага, че процентът е висок. Особено за хора, минали през две бойни мисии. През 2008, когато президентът нареди войските в Ирак отново да се увеличат, никой от ротата му не изкара мисията без раняване. След известно време хората просто спряха да ходят при лекарите. Какъв беше смисълът? Няма какво да направиш, ако си получил мозъчно сътресение, имаш счупено ребро или си разтегнал мускулите на гърба. Само ще заемаш легло, докато другарите ти са навън и разчистват пътища или отстраняват взривни устройства от мостовете.

Онова, което правят опиатите, което прави хероинът, е временно да отстрани болката от тялото. Цялата болка, насъбрана през десетилетията на живота. Болката от триенето на кост в кост, болката от падания, болката от некомпетентно опериране с машини, болката от десетметрово падане в канавка, болката от взривната вълна на самоделно устройство, избухнало на десет метра от задника ти.

И това е само физическата болка.

Той отпуска седалката назад и оставя хероина да облекчи тегобите му така, както дори сънят не успява, μ-опиоидните рецептори в мозъка задействат каскада от реакции, която води до отделянето на допамин и прилив на усещане за покой.

Очите му се стрелкат навсякъде, вижда като в калейдоскоп странните хилави дървета от другата страна на езерото, падащите листа и тънкокраките газещи птици, които се разхождат по оловносивата повърхност на водата. В главата му нахлуват мисли и спомени като всеки път, когато си бие хероин. Обикновено са лоши спомени. Обикновено — за войната. Понякога — за 11 септември. Мисли си за Кара и Блеър. Скоро навърши четирийсет години, но вече се е женил и развеждал два пъти. Почти всичките му познати са в същото положение, разбира се, като при военните е най-зле. Сержант Макграт, в момента служещ на последната си мисия, се е развеждал четири пъти.

Кара беше просто грешка на младостта — бракът им продължи само тринайсет месеца. Но Блеър… Ей богу, Блеър беше истинска балада. Отнесе със себе си къс от сърцето му, живота му и парите му.

Пари. Още една причина за тревоги. Ако беше изкарал още седем години в морската пехота, щеше да може да се пенсионира с половин заплата. Истината обаче е, че едва избегна военен съд заради случилото се в лагера "Бастион" през септември 2012.

Жени, пари, проклетата война… да върви по дяволите всичко — мисли той, затваря си очите и оставя хероина да го излекува. И той го излекува. Прави го като нов.

Спи около двайсет минути, събужда се и кара до най-близкия крайпътен магазин, откъдето си купува кутия марлборо и ред бул. Тревогата за Рейчъл временно е забравена.

Връща се в колата и включва радиото. Звучи Спрингстийн. Песента е нова, а той не познава новия Спрингстийн, но всичко е наред. Пали цигара, отпива от кенчето и потегля към Холдън, а оттам свива по 122А към центъра на града. Вече от два месеца живее в Устър. Няма сантиментални чувства към градчето. Няма останали живи роднини и съвсем малко приятели от доброто старо време.

Апартаментът му се намира в стара фабрика, превърната в жилищен блок. Просто място за спане и адрес за получаване на поща. Паркира доджа и влиза вътре. Вади бира от хладилника и включва айфона в зарядното. Когато телефонът светва, вижда второ съобщение от Рейчъл.

Казаха, че може да те включа. Обади ми се, моля те! — гласи съобщението.

Той набира номера й и тя вдигна мигновено.

— Пийт?

— Да, какво става?

— Вкъщи ли си?

— Да. Какво има?

— Ей сега ще ти се обадя — отвръща тя.

Телефонът звъни. На екрана пише Непознат номер.

— Рейчъл?

— Обаждам ти се от предплатен телефон. О, Пийт, трябва да говоря с някого. Опитах се да говоря с Марти, но той е в Джорджия. О, боже! — започва тя, но гласът й пресеква от хълцания.

— Катастрофа ли е станала? Какво се е случило? — пита той.

— Кайли е. Взеха ми Кайли. Отвлякоха я.

— Какво? Сигурна ли си, че не е просто…?

— Отвлякоха я, Пийт!

— Обади ли се в полицията?

— Не мога да се обадя в полицията, Пийт. На никого не мога да се обадя.