Эдриан Маккинти - Веригата

Има и още един огромен проблем с къщата. Семейство Апънзелър живеят точно до една от много пътеки през дюните към плажа на острова. По това време на деня никой не ползва пътеките, но сутрин, предполага Рейчъл, тук сигурно гъмжи от кучкари и любители на сутрешните разходки. Ако от къщата се разнасят детски писъци, всички ще чуят, освен ако тя не успее да звукоизолира мазето. Една дебела дъска, закована за прозореца на мазето, може да свърши работа, но няма да е най-доброто решение. Тя си спомня предупреждението на Волтер, че съвършенството е враг на доброто. Може да прекара една седмица в търсене на най-подходящата празна къща, и това ще е седмица, през която Кайли страда в друго мазе. Освен лепенката за алармената система и пътеката през дюните, къщата на Апънзелър е доста близо до съвършенството. Малко е отдалечена от останалите къщи в този район и отчасти изолирана от околния свят от дюните. Най-близкият път е на около петнайсет метра, а и семейството е засадило кипариси, за да се опази от лъчите на залязващото слънце.

Рейчъл сяда на един от дъсчените столове на задната веранда на семейство Апънзелър и набира номера на една охранителна фирма, "НюбъриХоум Секюрити".

— НХС, тук Джаксън, с какво мога да бъда полезен? — казва мъжки глас с толкова силен източен акцент, че действа като шкурка на ушите.

— Да, здравейте. Можете ли да ми помогнете с един въпрос, свързан с алармени системи?

— Ще пробвам.

— Казвам се Пеги Монро. Живея на острова. Дъщеря ми трябваше да разходи неаполитанския мастиф на Елси Танър, докато тя е извън града, и Елси й даде ключа, но на прозореца има стара лепенка на "Атомик Алармс" и дъщеря ми се притеснява, че ако отвори вратата, алармата ще писне. Имате ли идея какво да направим?

Рейчъл е нова в играта на лъжите. Не е сигурна дали е по-добре да говори възможно най-малко или да бъбри неспирно и да бълва имена и подробности, за да приспи подозренията. Избрала е втория вариант и сега се притеснява, че се е оплела. Джаксън се прозява.

— Ами, госпожо, мога да дойда и да погледна, ако искате, но минималната такса е петдесет долара.

— Петдесет долара? Че това е повече, отколкото й плащат, за да разхожда кучето.

— Да, и аз така си помислих. Вижте, мисля, че дъщеря ви няма да има проблеми. "Атомик Алармс" фалираха през деветдесетте. Повечето им обекти минаха към "Брийз Секюрити", но те свалиха всички стари лепенки на Атомик от прозорците на клиентите, така че ако на онзи прозорец има лепенка на "Атомик Алармс", алармената система не е включена към мрежата. Видяхте ли по-нови лепенки?

— Не.

— Значи няма да има проблеми. Ако все пак алармата звънне, обадете ми се и ще дойда да видя дали мога да помогна.

— Много ви благодаря.

Връща се в къщата си от другата страна на острова и открива длето и чук в старата кутия с инструменти на Марти. Кутия с инструменти, която той така и не е ползвал никога. Брат му Пийт, а не Марти, е инженерът, специалистът по коли, човекът, способен да поправи всичко. Когато се преместиха тук, Пийт направи къщата годна за живеене по време на една от отпуските си.

Сърцето й замира. Ако с Кайли се случи нещо, това ще разбие сърцето на Пийт. Чичото и племенницата са много привързани един към друг. Рейчъл усеща как сълзите отново пълнят очите й и ги преглъща. Хленченето няма да върне Кайли.

Тя слага чука и длетото в един спортен сак и добавя фенерче. За всеки случай взима и пушката. Сакът се напълва. Докато върви надолу по пътеката, започва да ръми. Сега небето е сиво и на запад се виждат зловещи тъмни облаци. Дъждът е добре дошъл. Той ще принуди кучкарите и любопитковците да си останат вкъщи.

Рейчъл се чуди дали похитителите на Кайли я държат на топло и дали са й създали удобства. Тя е чувствително момиче. Има нужда от грижи. Рейчъл свива ръка в юмрук и се удря по бедрото. Идвам, Кайли, идвам, идвам. Вдига качулката си и продължава по Северния булевард към дома на Апънзелър.

Да, кипарисите пред къщата ще свършат доста добра работа в скриването на всякакви злонамерени действия в нея. Пресича пясъчната пътека и отново прескача ниската ограда. Оглежда правоъгълното прозорче на мазето, което се показва на около петнайсет сантиметра над земята. Дълго е около метър, високо около трийсет сантиметра. Тя почуква стъклото — не изглежда особено дебело, но ако се покрие с акрилна плоскост или дебела дървена дъска, може би, евентуално, звуците, идващи от мазето, ще бъдат заглушени.

Тя се връща на задната веранда и отваря мрежестата врата. Сърцето й препуска. Струва й се безумие да прави това посред бял ден, но се налага да побърза. Изважда длетото от сака и го поставя в средата на бравата, върху ключалката. После вдига чука и удря силно длетото. Чува се метален звън, но когато пробва бравата, тя не се завърта. Отново наглася длетото и удря още по-силно. Този път пропуска целта и чукът се забива в дървената врата.