Эдриан Маккинти - Веригата

Поглежда през прозореца към големите къщи от другата страна на залива и изведнъж й хрумва много по-добър план.

Четвъртък, 12:41 ч.

Тя тича в спалнята, сваля си полата и нахлузва чифт джинси и маратонки. Облича червения си пуловер, слага шапката на Ред Сокс на Кайли и блуза с цип и качулка. Отваря френския прозорец и излиза на верандата. Върви към тясната пясъчна пътека, която следва брега на залива между папурите. Студен вятър, гниещи водорасли. Звуци от радио и телевизия долитат от къщите, които гледат към водата.

Тя се движи близо до брега, докато не преполовява пътя до източната страна на залива. После свива към Северния булевард и започва да оглежда просторните къщи с изглед към океана, като се старае да остане незабелязана.

Всички летовници са си тръгнали, но кои от тези къщи принадлежат на летовници и кои са на постоянни местни жители? Откакто островът се сдоби със собствена канализация и водоснабдяване, има повече постоянни жители, но богаташите с наследствени пари имат непоклатими навици: пристигат в края на май в Деня в памет на загиналите във войните и си тръгват в Деня на труда през септември, като прелетни птици.

Въпрос на секунди е да определи дали някоя къща има обитатели или не: светнати лампи, кола на алеята отпред, гласове. Също толкова лесно е и да определи кои къщи са празни само временно: лампите не светят, няма кола на алеята, но в пощенската кутия има писма и газта не е изключена.

Да определи дали къщата е празна и вероятно ли е да остане така по-дълго време, е малко по-трудно, но не чак толкова, колкото си мислят хората. Лампите не светят, токът е спрян, както и интернетът, няма поща в кутията и газта е изключена. Но и тези къщи може би са на жители на Бостън или Ню Йорк, които работят в града от понеделник до петък и после се появяват тук в събота сутрин в ботите и палтата си от Ел Ел Бийн — и които малко ще се изненадат, ако намерят непозната в кухнята си, застанала до вързано на стол дете.

Това, което й трябва, е къща, подготвена за зимата. Североизточните ветрове по това време на годината са особено свирепи и макар повечето къщи с изглед към океана да са построени на дюните над брега, ако се развихри буря по време на прилив, вълните понякога стигат до верандите и могат да счупят скъпите им прозорци. Затова, ако собствениците на някоя къща няма да се връщат до Коледа или до пролетта, те ще заковат дъски върху прозорците, гледащи на изток.

Прозорците на няколко от по-големите къщи са заковани и недалеч има една, която особено се харесва на Рейчъл. Тухлена е, което е рядкост по тези места. Почти всички останали къщи около залива са дървени. Още по-хубав от тухлените стени е фактът, че къщата има истинско подземно мазе. Това й казва, че е строена преди 1990, когато е приета поправка към закона за строителството, задължаваща собствениците на къщи да ги подсигурят срещу наводнение, което значи да ги качат на стълбове над земята.

Рейчъл обикаля обещаващата къща и я разглежда. Прозорците към океана са заковани, както и страничните. Тя прескача оградата и проверява електрическото табло и газовите тръби. И газта, и токът са спрени, а пощенската кутия е празна. Очевидно е, че цялата поща е пренасочена или се пази в местния пощенски клон. Табела на пощенската кутия известява света, че къщата е собственост на семейство Апънзелър. Тя ги познава бегло. Възрастна двойка. Той е почти на седемдесет, по произход от Бостън, и е пенсиониран професор по химия от университета "Емъри". Жена му Илейн е с десетина години по-млада от него. И за двамата е втори брак. Ако Рейчъл не се лъже, те прекарват зимата в Тампа, Флорида.

Качва се на източната веранда. Тя е снабдена с дъсчени стени, което значи, че човек може да седи на верандата, без да го види никой, освен хората, минаващи точно пред верандата по плажа. По това време на годината по плажа не се разхождат много хора. Задният вход води директно в кухнята. Състои се от заключена мрежеста врата, която се отваря, когато Рейчъл я дръпва достатъчно силно. Кухненската врата зад нея е с обикновена брава с топка.

Оглежда я внимателно и я снима с телефона си. Прекарва десет минути в Гугъл, търсейки информация за изображението, и установява, че бравата е псевдоджорджиански модел F40 на Шлейг, който, според няколко ключарски сайта, може да се отвори с помощта на чук и длето.

Притеснително обаче е, че на кухненския прозорец има лепенка, която предупреждава, че къщата се охранява от "Атомик Алармс". Ако отвори задната врата, може да се окаже, че разполага с трийсет секунди да открие кутията с кода на алармата, а ако не успее да набере кода достатъчно бързо, целият ад ще се стовари на главата й, нали така? Лепенката на "Атомик Алармс" обаче изглежда стара. Някога е била яркосиня, но сега е избеляла до бледосиво. Дали алармата работи, ако е спрян токът?