Саймон Бекетт - Мъртви води

На лицето на сър Стивън не се изписаха никакви емоции, макар да не откъсна очи от чувала с трупа на носилката. Вероятно усетил интереса ми, внезапно вдигна поглед право към мен. Огледа ме без любопитство, без интерес. Миг по-късно отново се обърна към носилката и ме остави с чувството, че съм бил оценен и освободен по ненужност.

Лънди на свой ред се бе измъкнал от лодката и се изкачваше по стъпалата, задъхан от напрежението. Извадиха и носилката, и я качиха след него.

— Внимателно! — предупреди Кларк, когато я сложиха на пристана. — Добре, оставете я ето тук!

Морските полицаи я положиха на земята с шумно пъшкане. От дъното й течеше вода, която се събираше на бетона. Отдръпнаха се. Фриърс отиде до главния инспектор.

— Добре, какво имаме тук? — той даде знак на сержанта. — Да надзърнем вътре, става ли?

Кларк видимо изпъна гръб. Макар да не гледаше към застаналия встрани сър Стивън, нямаше и капка съмнение чии възражения очаква.

— Не е ли по-добре да го занесем в моргата?

Патологът се усмихна вяло.

— И на мен не ми харесва да работя пред публика, но след като съм тук, ще си свърша работата.

Тонът му бе дружелюбен, но достатъчно остър, за да пресече всяка последваща съпротива. Кларк кимна отсечено на сержанта от Морския корпус.

— Отваряй!

С отварянето на чувала над пристана лъхна неприятната миризма на разложено. На фона на черния найлон бледото тяло вътре изглеждаше дори още по-зле — като стопено восъчно чучело.

— Подозирам, че справката със зъболекарския картон ще се окаже проблем — коментира Фриърс, загледан в натрошените останки на устата и долната челюст. — Видът предполага мъжки пол, очевидно е прекарал във водата доста време. Отворете още малко чувала, става ли? Хайде, човече!

Сержантът се наведе да извърши заръчаното, но спря. Надзърна по-внимателно.

— Чакайте, тук има нещо… Исусе!

Той се дръпна при вида на внезапно движение в гърлото на трупа. Нещо се криеше в останките от устата и се показа от нея като сребърен език. Внезапно свободна, змиорката тупна в чувала при тялото.

— Май си имаме пътник — отбеляза Фриърс сухо, макар да забелязах, че и той е отстъпил.

— Съжалявам — промърмори сержантът. Кларк махна нетърпеливо с ръка и се изчерви.

— Не стой просто така, махни я оттам!

Явно, докато сме местели трупа, змиорката се е била скрила по-навътре в гърлото. С вид, сякаш би желал да е където и да е другаде, само не и тук, сержантът бръкна в чувала покрай трупа. Създанието се гърчеше с все сили и се усукваше около скритата му в ръкавица китка, а полицаят се изправи разколебан и изпъна ръка с пътника без билет.

— Какво да правя с нея, сър?

— Е, пушените змиорки са доста вкусни, но предлагам да хвърлиш тази в морето — провлачи Фриърс. — Освен ако екземплярът няма да ви е полезен, доктор Хънтър?

Нямаше за какво да го използвам. Трупът не беше намерен на сушата, където от колонизиралите вътрешностите му организми може да се извлече някаква информация. По всяка вероятност змиорката просто се бе заселила в удобен източник на храна — или се възползваше от разлагащата се плът, или похапваше привлечените от нея по-дребни създания.

С изражение на отвращение сержантът отърси змиорката от ръката си и я остави да цопне обратно във водата. Постарах се да не гледам към сър Стивън Вилиърс, докато Фриърс възобновяваше огледа на трупа. Бащата на мъртвеца очевидно бе настоял да присъства и старши полицейският служител с него даваше ясен знак за влиянието му. Но въпреки това не беше редно член на семейството да преживява подобно изпитание.

— Е, входната и изходната рана са относително очевидни — обясняваше Фриърс. — Ако съдим по резултата, стреляно е или с оръжие с голям калибър, или с пушка от упор.

— Според мен е пушка — обадих се. — В дъното на гърлото има заседнал предмет с вид на гилза.

— Аха, ето го — надзърна в раната Фриърс. — И под него има още нещо. Метално… прилича на сачма.

Вторият предмет не се виждаше преди — змиорката навярно бе разместила гилзата по време на измъкването си от вътрешностите.

— Може ли да погледна?

— Заповядайте.

Докторът се отмести, за да надзърна в някогашната уста. Забелязах проблясък на нещо обло и лъскаво, заседнало в разкъсаните хрущяли и костта зад червената стена на гръкляна.

— Струва ми се малко голямо за сачма — отбелязах. — И прилича повече на стомана, а не на олово.

— Много хора напоследък използват стоманени сачми вместо оловни — възрази патологът, очевидно не му хареса да му противореча. — Може да се окаже едра сачма за мечки. Ще се ориентираме по-добре, когато я извадя.