Саймон Бекетт - Мъртви води

— Нима сачмата не би преминала директно през тъканите при изстрел толкова отблизо?

— Да, но стоманените сачми са много по-твърди от оловните. По-склонни са да рикошират, така че тази може да е отскочила и да е заседнала там. На този етап нямам точна представа — обясни патологът с преувеличено търпение. — Както и да е, да преминем към нещо, което е по-скоро във вашето поле, доктор Хънтър. Някакви идеи колко време е прекарало тялото във водата? Шест седмици изглеждат реалистичен срок предвид състоянието…

"По-скоро във вашето поле" беше преднамерено използван израз. Схванах намека, изправих се и огледах мокрите останки.

— Трудно е да се каже — заключих в опит да преценя колко точно да споделя на този етап. — Вероятно трупът е попадал под влиянието на въздуха при отлив два пъти дневно, така че се е разложил по-бързо, отколкото ако е бил потопен през цялото време. Ръцете и краката вероятно са се влачили по дъното, така че и това е оказало значение.

Фриърс повдигна вежди.

— Вярно е, но е започнал да се образува и адипоцир. Това не се случва за една нощ.

— Не, но дрехите биха могли да ускорят появата му, особено шлиферът… — Не беше правено сериозно проучване за образуването на адипоцир, но тебеширената субстанция се получаваше от разпада на подкожните мазнини и явно това се случваше по-бързо в случаите, когато трупът е покрит. Освен това естествените фибри, например памукът на този шлифер, обикновено усилваха ефекта повече от синтетичните тъкани. — Просто не съм сигурен, че шест седмици са реалистичен срок, не и в плитки води и под влиянието на отливите.

Кларк ни прекъсна:

— Какво се опитвате да ни кажете?

— Мисля, че доктор Хънтър храни известни съмнения колко време е прекарало тялото във водата — обясни й Фриърс.

Това изказване бе посрещнато от тишина. Съмненията ми растяха още откакто Лънди ми спомена за двете седмици разстояние между последната среща на Вилиърс и обявяването му в неизвестност. Освен ако някак не бе успял да избегне контакт с всички, които го познават, тогава каквото и да се е случило с него, то е станало малко след като лекарката е приспала кучето му. Както бе подчертал Лънди, това предполага, че смъртта е настъпила преди шест, а не преди четири седмици.

Проблемът беше, че според мен нямаше начин тези останки да са прекарали във водата толкова дълго. Ако трупът се беше носил по естуара още две седмици — или дори една, щеше да е в значително по-лошо състояние. Което означаваше, че или Лео Вилиърс се е изолирал напълно поне за десетина дни, преди да се застреля, което беше възможно, но не особено вероятно…

Или това не беше неговият труп.

— Искам факти, не съмнения — отсече Кларк, но се стараеше да говори тихо. — Колко време ви трябва, за да потвърдим дали това е Лео Вилиърс?

— Е, смятам, че спокойно можем да изключим всякаква помощ от зъболекарския картон или от отпечатъци… — проточи Фриърс. — Ще направя всичко по силите си, но вероятно ще трябва да почакаме ДНК пробите. Макар че…

Той млъкна, тъй като по бетонния пристан към нас затрополиха стъпки. Озърнах се да видя приближаването на сър Стивън Вилиърс. Драйдън, заместник-началникът на полицията, също се приближи, макар че остана на няколко стъпки зад стареца и изглеждаше така, сякаш няма търпение да си тръгне. Кларк пристъпи към тях и застана пред носилката, поставена на бетонните плочи на пристана.

— Сър Стивън, не мисля, че…

— Искам да видя сина си — гласът на стареца беше сух и безизразен, но с нетърпящ възражение авторитет.

— Съжалявам, но още не знаем дали…

Той обаче вече я беше подминал. Кларк стрелна с умолителен поглед Драйдън, но безизразната му физиономия даваше ясно да се разбере, че няма да се намеси. Кларк се изчерви, рижата коса и светлата кожа лесно издаваха душевните й терзания. Стиснала устни, тя не каза нищо на сър Стивън, който застана до отворения чувал. За няколко секунди тишината бе нарушавана само от крясъците на чайките. Вятърът рошеше сивата коса на стареца, втренчен в останките на бетонния пристан.

— Шлиферът ми е познат — гласът на сър Стивън си остана все така лишен от емоции. — Стар е, от "Колиърс" на Джърмейн Стрийт. Синът ми имаше сметка там…

Кларк и Лънди се спогледаха. Вниманието на Фриърс отново бе съсредоточено върху тялото.

— Има етикет — той внимателно вдигна яката, за да надникне в подплатата. — Шивашко ателие "Колиърс".

— Часовникът също е неговият. Ще намерите посвещение от вътрешната страна. Майка му го купи преди смъртта си… — Сър Стивън вдигна глава и се взря в Кларк. Изражението му беше студено. — През цялото време ви казвах, че синът ми е мъртъв, госпожо главен инспектор. Вероятно сега ще го приемете.