Клайв Касслер - Стачникът

Бел рече:

— Стори ми се разумно да спра тръбите с пара, водещи към кабинета ви.

Конгдън се отпусна на стола си.

— Как разбрахте?

Бел бързо си върна снаряжението от бюрото на съдията, преди на двамата да им хрумнат някакви други идеи.

— Съдия Конгдън, арестуван сте за убийството на Мери Хигинс!

Хенри Клей смени изражението си от объркано на още по-объркано.

— Беше извън стаята преди малко, Клей. Не ме чу да обвинявам шефа ти.

— Луд ли си, Бел?

— Ще ми се да бях. Всичко бих дал да греша, но тя е загинала тук, в кабинета му.

— Мери умря в Питсбърг.

— Мери Хигинс е била открита в Питсбърг. Според мнозина е била попарена до смърт, докато ти е помагала да взривиш парахода на гвардията.

Клей поклати глава.

— Мери не ми е помагала. Нямам представа защо е била на борда. Сигурно е използвала дегизировката си на момче, като в Денвър.

— Никога не е била на борда на „Цар Вулкан“. Не и жива. Умряла е тук, в Ню Йорк. Братът на Мери се закле, че никога не е била в Питсбърг, защото му е писала, че ще дойде тук, за да се изправи срещу шефа на провокатора — твоят шеф. Никой не му повярва. Но защо да го казва, ако не се е побъркал от мъка или ако не казва истината? Затова поразпитах. Оказва се, че не само аз съм бил увлечен по нея.

Клей слушаше внимателно.

Бел продължи:

— Сигурен съм, че си и се хвалил с надеждата да я впечатлиш. Беше от момичетата, за които хората биха направили всичко, за да ги впечатлят. Хвалил си се, нали? Как си станал сътрудник на най-могъщия човек на Уолстрийт.

— Не съм се хвалил! — заяви Клей.

— Може да ти се е размекнал мозъкът, когато те е упоила.

— От къде знаеш за това?

— Имай малко вяра на вандорнци, бил си такъв. Аптекарят, от когото е купила хлоралхидрата, ми каза. Споменал си името на Мери пред Конгдън, нали?

— Възможно е.

— Подписал си смъртната й присъда.

Клей погледна към Конгдън, който се беше отпуснал зад бюрото си.

— Наранил ли си я?

Конгдън отвърна:

— Това е номер, идиот такъв!

Клей погледна и към Бел. Очите му бяха станали стоманеносиви. Насочи поглед право към Клей.

— Никога не се предаваме! — рече тихо. — Знаеш го по-добре от всекиго. От самото начало е било мотото на господин Ван Дорн, нали?

Клей не смееше да продума. След това свали поглед и кимна.

— Да, от самото начало.

Бел каза:

— Отне ми десет години да проверя всички следи. Познавам и твоите дела, Клей. Знам как работиш. Година след година събирах. Дума тук, намек там, спомен, хвърлен поглед. По-лесно е, когато е хубаво момиче. Билетни агенти. Кондуктори. Хазяйки. Профсъюзник, излязъл от затвора. Парченца. Парченца от нищо. Накрая ти излиза късметът с един чиновник на градската железница. Точно покрай ъгъла. На трийсет метра от сградата. След това отново парченца нищо. Накрая — късметлийско попадение.

Бел се обърна към Конгдън.

— Брокерите „Тибодо & Марзан“ са фалирали в паниката от 1907-а. Водили са десетки дела. Името на Конгдън се показа. Оказа се, че притежавате тези брокери. И благодарение на един стар детектив, който ми каза веднъж, че глухите улички биха могли да водят нанякъде, се оказа, че имам в папките си копие от частна телеграма, изпратена от телеграфа на „Тибодо & Марзан“, до Джон Клагарт.

Бел се обърна към Хенри Клей.

— Но все още ми липсваше последната брънка. Една нощ отново извадих късмет. Един асансьорен пиколо, който едно време замествал колега в тази сграда, се върна десет години по-късно. Чичо му още бил домакин на сградата. Надеждите на племенника му за кариера другаде не се оправдали. Чичото му дал работа.

Бел изгледа Конгдън дълго, а след това се обърна отново към Хенри Клей.

— Един детектив с късмет наминал — както правел редовно години наред, — и разпознал пиколото. „А, да, помня момичето, голяма хубавелка, но беше бясна.“

Гласът на Бел стана приглушен.

— Попитах: „Кога я свали обратно надолу?“ „Не съм“, отвърна той. „Не слезе изобщо по време на смяната ми, а висях десетина часа.“ Попитах отново: „До кой етаж я качи?“ „Най-горният. Частния етаж на господин Конгдън.“ „Сигурен ли си?“ „Естествено. Имахме заповеди да звъним там и да уведомяваме за всеки посетител до неговия етаж. Обадих се. Господин Конгдън каза: «Качете я.» И я качих.“

— Мери Хигинс е загинала точно тук, в този кабинет, до статуята на шефа ти.

— Беше самозащита! — извика Конгдън.

— Какво!? — възкликна Клей.

— Не дойде да се изправи срещу мен! Дойде да ме убие.